Линк ми се ухили.
— Най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота, беше, че майката на Лена се забърка с моята. Никога не съм ял толкова много от пайовете на Ама.
Май това беше най-дългият коментар, който беше правил изобщо за кошмара от рождения ден на Лена. Подкара Бричката по пътя без повече бавене. Не беше нужно да се обясняваме, че закъсняваме. Както обикновено.
— Учи ли по английски?
Това не беше истински въпрос. Знаех, че Линк не е отварял учебник от седми клас.
— Не. Ще препиша от някого.
— От кого?
— Какво ти пука? От някой по-умен от теб.
— Така ли? Миналия път преписа от Джини Мастерсън и двамата се провалихте.
— Не ми стигна времето. Трябваше да напиша една песен. Може да свирим скоро на окръжния панаир. Чуй това — започна да пее Линк заедно с песента, което звучеше странно, защото припяваше на собствения си записан глас. — „Момиче с близалка, отиде си без думи, викам името ти, но ти не ме чуваш…“
Супер. Още една песен, посветена на Ридли. Всъщност не би трябвало да се изненадвам, защото от четири месеца не беше писал песни за нищо друго освен за нея. Бях започнал да си мисля, че завинаги ще си остане обсебен от братовчедката на Лена, която изобщо не приличаше на нея. Ридли беше Сирена и злоупотребяваше със силата си да убеждава, за да получава това, което иска. И го правеше просто като ближеше своята близалка. Страхотна картинка, нали? За известно време тя искаше Линк. Въпреки че го беше използвала и после изчезна, той не я беше забравил. Не можех да го виня. Сигурно беше адски трудно да си влюбен в тъмен чародеец. На мен понякога ми беше трудно и със светъл.
Все още мислех за Лена, въпреки оглушителния шум в ушите ми, когато изведнъж гласът на Линк затихна и чух „Седемнайсет луни“. Само че този път текстът беше различен.
Времето напредва? Какво означаваше това? До рождения ден на Лена оставаха още осем месеца. Защо дните летяха? Коя беше Тя и защо Луната гореше?
Усетих как Линк ме шляпва леко и песента изчезна. Надвикваше се със собствения си глас от демокасетата.
— Ако оправя малко ритъма, парчето ще стане трепач. — Погледнах го и той ме тупна отново по рамото. — Отпусни се бе, човек. Това е просто един изпит. Приличаш на смахнат, като мис Лъни, готвачката в стола.
Като се замисля, май не беше далеч от истината.
Когато Бричката паркира пред гимназията, все още нямах чувството, че е настъпил последният училищен ден. Всъщност за най-големите той наистина не беше такъв. Утре им предстоеше дипломирането, а купонът след него щеше да трае цяла нощ. Обикновено завършваше с поне дузина младежи с алкохолно натравяне. Но нас, второкурсниците и първокурсниците, ни чакаше само още един изпит днес и щяхме да бъдем свободни.
Савана и Емили минаха покрай мен и Линк, без да ни обърнат внимание. Късите им полички бяха по-къси от обикновено, а под тесните им блузки без ръкави се виждаха връзките на банските им. Розово каре и ярки напръскани шарки.
— Скивай. Сезонът на банските — ухили се Линк.
Почти бях забравил. Бяхме само на един изпит разстояние от следобеда на езерото. Всеки, който беше някой, днес носеше бански костюм под дрехите си, тъй като лятото не се смяташе за официално започнало, преди да покажеш банския си на брега на езерото Моултри. Хлапетата от „Джаксън“ имаха свое място, където се мотаеха — покрай Монкс Корнър, там, където езерото се разливаше свободно и беше доста дълбоко; за нас беше почти като океан, когато плувахме в него. Като се изключеха езерните риби и блатните водорасли, усещането беше, все едно че наистина си в море. По това време миналата година стигнах до езерото в ремаркето на камиона на брата на Емъри заедно с Емили, Савана, Линк и половината баскетболен отбор. Но това беше миналата година.
— Ще дойдеш ли?
— Не.
— Имам още един бански в колата, но не е толкова готин като този с кутренцата — повдигна Линк тениската си, за да видя яркооранжевия му бански на жълти карета. Почти толкова откачен като самия него.