— Ще пропусна.
Той знаеше защо няма да дойда, но нямаше да го кажа на глас. Държах се така, сякаш всичко беше наред.
Сякаш всичко между нас с Лена беше наред.
Линк обаче не се отказваше.
— Сигурен съм, че Емили ще ти запази половината от хавлията си.
Шегуваше се, защото и двамата знаехме, че няма да го направи. Кампанията на съжалението беше отминала, също както се случи с омразата. Предполагам, че бяхме станали толкова лесни мишени, та вече не бяхме интересни за никого — все едно да стреляш по риба във варел.
— Можеш да я вземеш за себе си.
Линк се обърна към мен и протегна ръка, за да ме спре. Отместих ръката му, преди да проговори. Знаех какво иска да ми каже и що се отнасяше до мен, разговорът беше приключил много отдавна. „Хайде. Знам, че чичо й почина. Спрете да се държите, сякаш още сте на погребение. Ясно, обичаш я, но…“ Веднъж беше започнал, но се отказа, макар и двамата да си го мислехме. Не повдигна повече темата, защото това беше Линк, който седеше на обяд на моята маса, когато никой друг не смееше.
— Всичко е наред.
Трябваше да бъде. Не знам как, но щях да го постигна. Не можех да си представя да живея без нея.
— Просто ми е трудно да те гледам така, човече. Тя се отнася с теб както…
— Как?
Предизвиквах го. Ръцете ми се бяха свили в юмруци. Търсех някаква причина, каквато и да е причина. Имах чувството, че ще избухна, толкова много ми се искаше да ударя някого.
— Както обикновено момичетата се отнасят с мен.
Мисля, че той чакаше да го ударя. Може би дори щеше да го поиска, ако смяташе, че ще помогне. Сви рамене.
Отпуснах юмруците си. Линк си беше Линк, независимо че понякога ми се искаше да го сритам по задника.
— Съжалявам, човече.
Той се изсмя и тръгна по коридора малко по-бързо от нормално.
— Няма проблем, психарче.
Докато поемах по пътя към неизбежната си гибел, изпитах познатия пристъп на самота. Може би Линк беше прав. Не знаех колко още могат да продължават така нещата с Лена. Нищо вече не беше както преди. Щом и той го виждаше, може би трябваше да се изправя лице в лице с истината.
Стомахът ме присви и го притиснах силно с ръка, сякаш така можех да изкарам цялата болка.
Лена, къде си?
Седнах на чина си точно когато звънецът би. Лена седеше на мястото до мен, от страната на „доброто око“, както винаги. Но не приличаше на себе си.
Носеше една от онези бели тениски с остро деколте, прекалено голяма, и черна пола, доста по-къса от полите, които би облякла допреди три месеца. Почти не се виждаше под тениската, която беше на Макон. На врата си беше закачила и неговия пръстен, онзи, който той имаше обичая да върти на пръста си, когато мислеше за нещо. Висеше на нова верижка, точно до пръстена на майка ми. Старата се беше скъсала в нощта на рождения й ден и се загуби някъде в пепелта. Бях й дал пръстена на мама в знак на любов, въпреки че не бях сигурен дали в момента изпитвах точно това към нея. Каквато и да беше причината, Лена вярно носеше нашите призраци със себе си, нейните и моите, и не желаеше да свали нито един от тях. Моята загубена майка и нейният загубен чичо, уловени в кръг от злато, платина и други скъпоценни метали, висящи над гердана и с талисмани, скрити под пластовете памук, които не бяха нейни.
Мисис Инглиш вече раздаваше тестовете и изглежда не беше доволна, че половината клас носеше бански костюм или плажни хавлии. Емили беше и с двете.
— Пет кратки отговора, всеки по десет точки, свободен отговор за двайсет и пет точки и есе, също двайсет и пет. Съжалявам, няма Бу Радли. Темата е „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Лятото все още не е дошло, дами и господа.
През есента изучавахме „Да убиеш присмехулник“. Спомних си първия път, когато Лена влезе в часа, носейки със себе си собственото си оръфано копие на книгата.
— Бу Радли е мъртъв, мисис Инглиш. Забучиха му кол в сърцето.
Не разбрах кой го каза, някое от момичетата от задните чинове, което седеше с Емили, но всички знаехме, че говори за Макон. Коментарът беше предназначен за Лена, точно както преди. Целият настръхнах, докато смехът в стаята утихваше. Очаквах прозорците да се строшат или нещо друго да стане, но не се чу и пукване. Лена не реагира. Може би не слушаше или вече не се интересуваше какво ще кажат те.
— Обзалагам се, че старият Рейвънуд дори не е в градското гробище. Сигурно ковчегът му е празен. Ако въобще има такъв.