Това беше казано достатъчно високо, за да го чуе мисис Инглиш, която насочи окото си към задната част на стаята.
— Млъкни, Емили! — изсъсках аз.
Този път Лена се обърна и погледна право към Емили.
Само това беше необходимо — един поглед. Емили отвори рязко теста си, сякаш имаше представа за какво става дума в „Д-р Джекил и мистър Хайд“. Никой не желаеше да се разправя с Лена. Те просто искаха да дрънкат за нея. Тя беше новият Бу Радли. Запитах се какво ли би казал Макон за това. Все още се чудех, когато чух писък зад гърба си.
— Огън! Някой да направи нещо!
Емили държеше теста си в ръце и той гореше. Тя го пусна на линолеума на пода и продължи да пищи. Мисис Инглиш грабна жилетката си от гърба на стола си, изтича до задната част на стаята и се изви така, че да използва „доброто си око“. Три силни удара и огънят беше загасен, оставяйки обгорения тест сред черно и димящо петно на пода.
— Кълна се, запали се от само себе си. Просто започна да гори, докато пишех.
Мисис Инглиш вдигна една черна и лъскава запалка от чина на Емили.
— Нима? Събери си нещата. Ще обясниш какво се случи на директор Харпър.
Емили се запъти към вратата, а мисис Инглиш се върна отново на мястото си. Докато старата ни учителка минаваше покрай мен, забелязах, че на запалката имаше рисунка на сребърен полумесец.
Лена се вглъби в теста си и започна да пише. Косата й беше вдигната, пристегната в странен кок, още една приумица, която не искаше да ми обясни. Побутнах я с молива си. Тя спря да пише и ме погледна, извивайки устни в някаква полуусмивка — през последните дни това беше най-доброто, което успяваше да докара на лицето си. Усмихнах й се в отговор, но тя се загледа отново в теста си, сякаш предпочиташе да се тормози с въпроси за символиката и метафорите в изреченията пред себе си, отколкото да ме погледне. Като че ли от това щеше да я заболи или нещо по-лошо — просто не искаше да го прави.
Когато звънецът би, гимназия „Джаксън“ се превърна в Марди Гра9.
Момичетата махнаха и без това оскъдните си блузки и се впуснаха към паркинга само по горнищата на банските си. Шкафчетата бяха изпразнени, тетрадките — захвърлени в боклука. Разговорите се превърнаха във викове и писъци, докато второкурсниците ставаха „зайци“, а „зайците“ се превръщаха в „големите“. Всички най-накрая имаха това, за което бяха чакали цяла година — свобода, едно ново, свежо начало.
Всички, освен мен.
С Лена вървяхме към паркинга. Чантата й се полюшваше, докато ходеше, и при едно по-рязко движение телата ни се докоснаха. Почувствах удара от протичащия ток, както преди месеци, но все още беше студен. Тя отстъпи встрани, за да ме избегне.
— Е, как е? — опитах се да започна разговор, сякаш бяхме напълно непознати.
— Какво?
— Изпитът. Как се справи?
— Сигурно съм се провалила. Не прочетох книгата.
Беше ми трудно да си представя Лена да не си прочете текстовете за часа, като се имаше предвид, че през месеците, в които обсъждахме „Да убиеш присмехулник“, тя отговаряше на всички въпроси.
— Така ли? Бия те. Откраднах копие на теста от бюрото на мисис Инглиш миналата седмица. — Пълна лъжа. По-скоро ще се издъня с гръм и трясък, отколкото да измамя — гневът на Ама е по-страшен от всяко друго наказание. Но Лена така или иначе не ме слушаше. Размахах ръка пред лицето й. — Лена? Слушаш ли ме въобще?
Исках да поговоря с нея за съня си, но първо трябваше да я накарам да ме забележи.
— Съжалявам. Замислих се за нещо. — Извърна поглед встрани. Не беше много, но все пак бе повече, отколкото бях получавал от нея от седмици.
— За какво например?
Тя се поколеба.
— Нищо.
Нищо хубаво? Или нищо, за което можем да говорим тук?
Лена спря и обърна лице към мен. За пореден път отказваше да ме пусне в съзнанието си.
— Напускаме Гатлин. Всички.
— Какво?!
Не очаквах подобно нещо. А може би тя беше искала точно това. Отблъскваше ме, за да не вляза в главата й, където щях да видя какво се случваше, където криеше чувствата, които не искаше да сподели.
Продължавах да си мисля, че просто има нужда от още време. Не осъзнавах, че е искала време далече от мен.
— Не исках да ти казвам. Само за няколко месеца е.
— Това има ли нещо общо с… — появи се като гигантски камък в стомаха ми познатата паника.
9
Марди Гра, или Блажният вторник — стар френски празник, след който започват великденските пости. Организират се шумни карнавали и маскени балове. — Б.пр.