— Няма нищо общо с нея — сведе поглед Лена. — Баба и леля Дел смятат, че ако се отдалеча от „Рейвънуд“, ще мисля по-малко за станалото. По-малко за него.
Ако се отдалеча от теб. Това чух всъщност аз.
— Лена, не става така.
— Какво?
— Няма да забравиш Макон, като избягаш надалече.
Тя се напрегна при споменаването на името му.
— Нима? В твоите книги ли го пише? Къде съм? На пета-шеста фаза?
— Сериозно ли говориш?
— Ето ти още една фаза. Остави всичко зад себе си и се разкарай, докато все още можеш.
Застинах на място и я погледнах.
— Това ли искаш?
Тя извиваше дългата сребърна верижка на гердана си, докосваше нервно малките частици от нас, нещата, които бяхме правили и виждали заедно. Извиваше я толкова силно, че за момент си помислих, че ще я скъса.
— Не знам. Част от мен иска да си тръгне и никога да не се върне, а друга част не може да го понесе, защото той обичаше „Рейвънуд“ и го остави на мен.
Това ли е единствената причина?
Изчаках я да довърши изречението — да каже, че не иска да изостави и мен.
Но тя не го направи.
Смених темата.
— Може би затова сънувахме този кошмар миналата нощ.
— За какво говориш?
Успях да привлека вниманието й.
— За съня за твоя рожден ден. Искам да кажа, че приличаше на рождения ти ден, с изключение на онази част, когато Сарафина ме уби. Изглеждаше толкова истинско. Дори се събудих с това. — Повдигнах тениската си, за да й покажа белега.
Лена погледна грапавия розов белег в долната част на корема ми. Изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент. Лицето й побледня, обзе я паника. За пръв път от седмици виждах някаква емоция в очите й.
— Не знам за какво говориш. Не съм сънувала нищо тази нощ.
Имаше нещо в начина, по който го каза, нещо в изражението й.
Беше много сериозна.
— Това е странно. Обикновено сънуваме едни и същи неща.
Опитах се да звуча спокойно, но чувах как сърцето ми започва да бие по-силно.
Сънувахме еднакви сънища още преди да се срещнем. Те бяха причината за нощните посещения на Макон в моята стая — той крадеше части от кошмарите ми, защото не искаше Лена да ги вижда. Макон беше казал, че връзката ни е толкова силна, че Лена сънува моите сънища. Какво ли би казал сега за връзката ни, след като тя вече не ги споделяше?
— Беше нощта на рождения ти ден и чух как ме викаш. Но когато отидох на върха на криптата, Сарафина беше там и имаше нож.
На Лена сякаш й прилоша. Сигурно трябваше да спра, но не можех. Трябваше да продължа да я притискам, макар да не знаех защо.
— Лена, какво се случи в онази нощ? Ти така и не ми каза. Може би затова го сънувам сега.
Итън, не мога. Не ме принуждавай.
Не можех да повярвам. Тя отново беше в главата ми. Отново използвахме нишката. Опитах се да открехна още малко вратата и да се промъкна вътре.
Можем да говорим за това. Трябва да говориш с мен.
Каквото и да изпитваше Лена, тя се отърси от него. Усетих как вратата между умовете ни се затръшва рязко.
— Знаеш какво се случи. Ти падна, докато се опитваше да се покатериш върху криптата, и изгуби съзнание.
— А какво стана със Сарафина?
Тя подръпваше нервно дръжката на чантата си.
— Не знам. Навсякъде имаше огън, помниш ли?
— И тя просто ей така изчезна?
— Не знам. Не виждах нищо, а когато огънят угасна напълно, нея вече я нямаше — каза някак отбранително, все едно я бях обвинил в нещо. — Защо вдигаш толкова шум за това? Сънувал си нещо, аз не. И какво? Този сън не е като другите. Не означава нищо.
Продължи да върви, но аз й препречих пътя и повдигнах отново тениската си.
— Тогава как ще обясниш това?
Неравната линия на белега все още беше розова и като че ли прясно излекувана. Очите на Лена се разшириха, улавяйки слънчевата светлина на първия ден от лятото. На слънцето лешниковите й очи изглеждаха изпълнени със злато. Не каза нито дума.
— И песента — променя се. Знам, че и ти я чуваш. „Времето напредва?“ Няма ли да поговорим за това? — Тя се обърна и се отдалечи от мен. Предполагам, че това беше отговорът й. Но не ми пукаше и нямаше никакво значение, защото вече не можех да се спра. — Нещо става, нали?
Лена разтърси глава.
— Лена? Какво има?