Седях и гледах към утаяващия се тъмен сироп, отговарящ напълно на настроението ми в момента. Какво се беше случило с Лена там, при езерото? В един миг се целувахме, в следващия тя бягаше от мен. И цялото това злато в очите й. Не бях глупав. Знаех какво означава. Светлите чародейци имат зелени очи. Тъмните чародейци — златисти. Очите на Лена не бяха напълно златни, но това, което бях видял на езерото, беше достатъчно, за да ме накара да се замисля.
Една муха кацна на лъскавата червена маса. Разпознах гадното усещане в стомаха си. Страх и паника, всичко смесено в тъп гняв. Бях толкова сърдит на Лена, че исках да ритна стъкления прозорец до нашата маса и да го счупя. В същото време исках да разбера какво става и кой беше типът с харлито. Тогава щях да сритам неговия задник.
Линк се настани срещу мен с най-голямата сладоледена скрежина, която някога бях виждал. Сладоледът се издигаше поне десет сантиметра над края на пластмасовата купа.
— Шарлот има голям потенциал — облиза сламката Линк.
Прилошаваше ми дори само от сладкия аромат на сладоледа.
Имах чувството, че цялата пот наоколо, и мазнината, и мухите, и всички Емъровци и Емилита ме нападат и ме задушават.
— Лена не е тук, трябва да вървим.
Не можех да стоя на това място, сякаш всичко беше нормално. Линк, от друга страна, нямаше проблем. В слънце или дъжд, той можеше да си седи и да си похапва, без да му мигне окото.
— Споко. Ще го изпия за пет минути.
Еден мина покрай нас, докато отиваше към бара, за да си напълни отново чашата с диетична кола. Усмихна ни се с обичайната си фалшива усмивка.
— Каква сладка двойка. Виж, Итън, няма нужда да си губиш времето с онази малка вещица, която чупи прозорци и реже гуми на коли. Ти и Линк сте просто родени един за друг.
— Тя не ви е срязала гумите, Еден.
Знаех как това щеше да се отрази на Лена. Трябваше да ги накарам да млъкнат, преди майките им да са се намесили в историята.
— Да. Аз бях — каза Линк с все още пълна със сладолед уста. — Лена беше ужасно сърдита, че не се е сетила първа да го направи.
Той не можеше да устои на възможността да се изгаври с някоя от мажоретките. За тях Лена беше като стара шега, която вече не беше смешна, но не можеха да я забравят и от време на време си я повтаряха. Така е в малките градчета. Никой не си променя мнението за някого, след като веднъж си го е създал. Що се отнасяше до тях, дори когато Лена станеше прапрабаба, все още щеше да бъде смахнатото момиче, което разби прозореца в часа по английски език. Да не пропускаме факта и че повечето от присъствалите в този час по английски все още щяха да живеят в Гатлин.
Не и аз. Не и ако нещата щяха да останат така. Това беше първият път, когато наистина мислех за напускане на града, откакто Лена беше дошла в Гатлин. Кутията с брошурите на колежите все още стоеше под леглото ми. Но докато бях с Лена, не ми се налагаше да броя дните до заминаването си.
— Я виж ти… Здравей, здравей… Кой е това?
Гласът на Еден беше малко по-висок от нормално. Чух звъна на камбанката, която показваше, че вратата на „Дейри Кийн“ се е отворила и някой е влязъл вътре. Беше като във филм с Клинт Истууд, когато героят влиза в кръчмата в Дивия запад, след като е изпозастрелял целия град. Вратът на всяко момиче, седящо близо до нас, се завъртя към вратата и гъстите конски опашки се разлетяха във въздуха.
— Не знам, но с удоволствие ще разбера — измърка сладострастно Емили, изправяйки се плавно от мястото си.
— Не съм го виждала досега. А вие? — Личеше си, че Савана прелиства наум годишниците на гимназията.
— Няма начин. Щях да го запомня.
Горкият. Емили го беше взела на прицел, мишената беше набелязана. Нямаше шанс, който и да бе той. Обърнах се, за да погледна момчето, което Ърл и Емъри щяха да размажат от бой, щом осъзнаеха, че гаджетата им точат лиги по него.
Той стоеше на вратата, облечен със стара черна тениска, дънки и захабени черни армейски ботуши. Всъщност от мястото си не виждах ботушите му, но знаех, че е с тях, защото ги носеше и предишния път. Когато се появи на погребението на Макон.