Това беше непознатият, инкубусът, който не беше инкубус. Дневният инкубус. Спомних си сребристото врабче в ръката на Лена, когато спеше на леглото ми.
Какво правеше тук?
Черна татуировка пресичаше ръката му, нещо като племенен индиански знак, нещо, което бях виждал и преди. Сякаш отново ме прободоха с нож в стомаха. Докоснах белега си. Той туптеше.
Савана и Емили се запътиха към барплота, уж ще поръчват нещо — все едно някой щеше да им повярва, че консумират друго тук освен диетична кока-кола.
— Кой е този?
Линк не беше напълно в час с всичко, което ставаше тези дни с мен и Лена, макар да знаеше повече от всички останали.
— Не знам, появи се на погребението на Макон.
Линк го зяпаше.
— Да не е някой от странните роднини на Лена?
— Не съм сигурен, но не е свързан с нея.
Да, беше дошъл на погребението, за да окаже почитта си към Макон, но все пак в него имаше нещо… погрешно. Почувствах го още първия път, когато го видях.
Чух камбанката на вратата отново да звъни.
— Ей, Ангелско лице, чакай.
Замръзнах. Бих познал този глас навсякъде и след милион години. Линк също гледаше към вратата. Сякаш беше видял призрак или нещо по-лошо…
Ридли.
Тъмната чародейка и братовчедка на Лена беше опасна, секси и оскъдно облечена както винаги, само дето сега беше лято и тя носеше още по-малко дрехи от обикновено. Беше с плътно прилепнала по тялото черна дантелена блузка и черна къса пола, която сигурно беше отмъкнала от някое десетгодишно момиченце. Краката на Ридли изглеждаха по-дълги от всякога, докато тя балансираше върху високите искрящи сандали, с чиито токове можеше да прободе сърцето на някой вампир. Сега не само момичетата зяпаха към вратата с увиснали ченета. По-голямата част от училището беше на Зимния бал, когато Ридли беше направила всичко на пух и прах и бе изглеждала по-секси от всички момичета там освен едно.
Ридли се изтегна назад и опъна ръце над главата си, като че ли я бяхме събудили от дълбока дрямка. Сплете пръсти и изви тялото си, разкривайки още кожа и черната татуировка, обграждаща пъпа й. Тя приличаше много на тази върху ръката на приятеля й. Ридли му прошепна нещо в ухото.
— Мамка му, тя е тук.
На Линк все още му беше трудно да го приеме. Не беше виждал Ридли от нощта на рождения ден на Лена, когато я разубеди да не убива баща ми. Но не беше нужно да я вижда, за да мисли за нея. Беше пределно ясно, че го прави непрекъснато — трябваше само да се чуят всички песни, които беше написал след нейното заминаване.
— С този тип ли е? Мислиш ли, че той е… знаеш, като нея?
Тъмен чародеец. Не го каза.
— Съмнявам се. Очите му не са жълти.
Но определено беше нещо. Просто не знаех какво.
— Идват насам.
Линк заби поглед в купата си и Ридли вече беше до масата ни.
— Виж ти, ако това не са двама от най-любимите ми хора! Страхотно е да се срещнем тук. С Джон умираме за едно питие.
Отметна русите си и розови кичури назад, настани се на стола срещу нас и кимна към момчето да седне до нея. То не го направи.
— Джон Брийд — произнесе го като едно цяло име, като гледаше право към мен. Очите му бяха зелени, както бяха очите на Лена някога. Какво правеше един светъл чародеец с Ридли?
Тя му се усмихна.
— Този е на Лена, нали знаеш, онзи, за когото ти говорих — махна пренебрежително към мен с боядисаните си в яркорозово нокти.
— Аз съм приятелят на Лена, Итън.
За секунда Джон гледаше към мен леко объркано. Беше от хората, които очевидно бяха свикнали нещата да стават така, както те искат, и държаха да контролират ситуацията.
— Лена не ми е казвала, че има приятел.
Всеки мускул в тялото ми се стегна. Той познаваше Лена, а аз не го познавах. Беше я виждал след погребението или поне беше говорил с нея. Кога беше станало това и защо тя не ми беше казала?
— Откъде познаваш приятелката ми?
Гласът ми прозвуча прекалено силно и усетих как очите на всички се насочиха към нас.
— Спокойно, любовнико. Не се пали толкова. Просто бяхме наблизо. — Ридли насочи вниманието си към Линк. — Как я караш, захарче?
Той прочисти плахо гърлото си.