Мариан ми смигна, докато вадеше купчина нови книги от кашона, и изпъшка тежко. Навсякъде около нея имаше купчини книги, на височина почти до главата й.
Лусил се промъкваше между кулите от книги, дебнейки някаква заблудила се цикада. Мариан беше направила изключение от правилото „без домашни любимци“ в гатлинската библиотека, тъй като мястото беше пълно с книги и абсолютно празно откъм хора. Само идиот би дошъл в библиотеката в първия ден на лятото или пък някой, който имаше нужда да избяга от мислите си. Някой, който не искаше да говори за приятелката си, или някой, на когото приятелката му не се обаждаше, или някой, който дори не беше сигурен дали още имаше такава. И всичко беше станало в разстояние на двата най-дълги дни от живота му.
Все още не бях говорил с Лена. Казвах си, че е така, защото съм прекалено ядосан, но това беше от онези лъжи, с които човек се опитва да се убеди, че постъпва правилно. Истината беше, че не знаех какво да й кажа. Не исках да й задавам въпроси, чиито отговори се страхувах да чуя. Освен това не аз бях избягал с някакъв тип с мотор.
— Тук е пълен хаос. Десетичната система на Дюи си е истинска подигравка. Не мога да намеря дори един алманах за историята на лунните експедиции — стресна ме гласът иззад рафтовете.
— Оливия…
Мариан се усмихна сама на себе си, докато изучаваше подвързиите на книгите в ръцете си. Беше ми трудно да повярвам, че е на възраст, на която би могла да ми е майка. В късата й коса нямаше нито един сив косъм, по златистокафявата й кожа не се забелязваше и бръчица. Не бих й дал повече от трийсет години.
— Професор Ашкрофт, не сме 1876 година. Времената се менят — чу се момичешки глас. Имаше акцент — английски според мен. Бях чувал хора да говорят така само във филмите за Джеймс Бонд.
— Както и Десетичната система на Дюи. Двайсет и два пъти, за да бъдем точни. — Мариан постави на рафта една книга.
— Ами Библиотеката на Конгреса? — звучеше отчаяно гласът.
— Дай ми поне още сто години.
— А защо да не ползваме Университетската десетична класификация? — появи се сега гневна нотка в гласа.
— Това е Южна Каролина, не Белгия.
— Може би системата на „Харвард-Йенчинг“?
— Никой в този окръг не говори китайски, Оливия.
Русо дългунесто момиче подаде главата си между рафтовете.
— Това не е вярно, професор Ашкрофт. Поне за през лятната ваканция.
— Говориш китайски?! — не можах да се въздържа. Когато Мариан спомена, че ще има помощничка за лятото, не ми каза, че момичето ще е нейна по-млада версия. Като се изключеше разрошената коса с цвят на мед, бледата кожа и акцентът, можеха да бъдат взети за майка и дъщеря. Дори от пръв поглед се забелязваше, че момичето притежава огромна доза от това, което беше характерно само за Мариан и за никого другиго в този град и което ми беше трудно да опиша с думи.
Момичето погледна към мен.
— А ти не говориш ли? — Сръга ме закачливо в ребрата. — Шегичка. По мое мнение хората в този окръг едва говорят и английски. — Усмихна ми се и протегна ръка. Беше висока, но аз бях по-висок. Тя ме гледаше така, сякаш вече бяхме близки приятели. — Оливия Дъранд. За приятелите ми, Лив. Ти сигурно си Итън Уейт, което ми е доста трудно да повярвам всъщност. По начина, по който говори за теб професор Ашкрофт, очаквах да си някой самохвалко, авантюрист, с байонет в ръка.
Мариан се засмя, а аз почервенях от срам.
— И какво по-точно ти е казала?
— Само че си невероятно талантлив и смел, и добродетелен, и просто радост за очите във всяко отношение. Самото съвършенство, както би могло да се очаква от сина на обичаната Лила Евърс Уейт. И че ще бъдеш моят верен асистент това лято, така че мога да ти нареждам каквото си искам.
Усмихна ми се, а аз премигнах невярващо.
Тя не приличаше изобщо на Лена, но не беше и като останалите момичета в Гатлин. Което беше ужасно объркващо. Всичко, което носеше, изглеждаше изхабено — от протритите дънки и различните гривни и кожички с мъниста на китките й, до високите сребристи кецове на дупки, закрепени най-отгоре с дебело тиксо, и овехтялата й фланелка на „Пинк Флойд“. Имаше голям черен пластмасов часовник със странен циферблат, показващ се между многобройните гривнички на китката й. Бях прекалено засрамен, за да кажа нещо.
Мариан ми се притече на помощ.
— Не й се връзвай. Тя се шегува. „Дори боговете обичат шегите“, Итън.