Ама ме хвана за ръка и ме поведе към просторния гробен парцел на Макон.
— Стегни се.
Минахме през високата до кръста черна ограда около гробното място. В гробището на Гатлин само най-хубавите парцели имаха такива заграждения като хубавите, спретнати къщи с високи бели огради. Понякога оградите наистина бяха бели. Тази обаче беше от ковано желязо и вратата с причудлива извита форма проскърца, когато влязохме и пристъпихме сред буйната трева. Гробното място на Макон явно имаше собствена, характерна атмосфера, като самия Макон.
Семейството на Лена вече беше там, застанало под черния платнен навес от едната страна на изящно гравирания черен ковчег: баба й, леля Дел, чичо Баркли, Рийс, Риан и майката на Макон, Арелия. От другата страна група мъже и жени в дълги черни палта стояха на известно разстояние и от ковчега, и от навеса, рамо до рамо под продължаващия да се сипе дъжд. Всички бяха напълно сухи. Беше като разделение на сватба в църква, когато роднините на булката се настаняват от едната страна на централната пътека, а роднините на младоженеца — от другата, като два враждуващи клана. В единия край на ковчега, до Лена, стоеше възрастен мъж. Ама и аз бяхме на противоположния край, скрити от дъжда под черния навес.
Тя усили хватката върху ръката ми, извади със свободната си ръка златния амулет, който винаги носеше под блузата си, и го потърка между пръстите си. За нея това е повече от суеверие. Ама е гадателка, последната от поколения жени, които могат да разчитат миналото и бъдещето по карти таро и да общуват с духове, и си има талисман или кукла за всичко. Този амулет беше за защита. Загледах се в инкубусите срещу нас; дъждът продължаваше да се спуска по раменете им, без да оставя никаква следа. Надявах се, че бяха от вида, който се хранеше само със сънища.
Опитах се да извърна очи, но не беше лесно. В инкубусите има нещо, което те привлича, сякаш си оплетен в невидима паяжина или си хипнотизиран от погледа на хищник. В мрака черните им очи не се виждаха съвсем ясно и те почти приличаха на съвсем обикновена група от опечалени роднини. Някои от тях бяха облечени така, както Макон винаги се обличаше — тъмни костюми и скъпи на вид балтони. Един-двама изглеждаха по-скоро като строителни работници, тръгнали към бара за по бира след работа — с дънки и ботуши, с пъхнати в джобовете на якетата ръце. Жената сред тях вероятно беше сукуба. Бях чел за тези създания най-вече в комиксите и доскоро смятах, че са просто фантазия като върколаците. Вече знаех, че греша, защото тя стоеше пред мен в дъжда, суха като останалите.
Инкубусите бяха пълна противоположност на семейството на Лена. Всичките й роднини бяха с черни, но същевременно искрящи наметала, които поглъщаха и отразяваха и малкото сутрешна светлина, сякаш тя извираше от самите тях. Никога досега не бях виждал нещо подобно. Гледката беше странна, особено като се има предвид стриктният код на облеклото за жени на южняшките погребения.
В центъра на всичко беше Лена. Начинът, по който изглеждаше, нямаше нищо общо с магическия свят. Стоеше пред ковчега, пръстите й бяха положени върху него, сякаш Макон някак си все още държеше ръката й. Беше със същото блещукащо наметало като останалите членове на семейството си, но то висеше върху нея като сянка. Черната й коса беше събрана в строг кок, нямаше и следа от обичайните й къдрици. Изглеждаше съсипана, сякаш мястото й не беше тук, сякаш беше от погрешната страна на пътеката в църквата.
Като че ли принадлежеше по-скоро на другото семейство на Макон, онова, което стоеше под дъжда.
Лена?
Тя повдигна глава и очите ни се срещнаха. След рождения й ден, когато едното й око придоби златист оттенък, а другото остана все така зелено, тези два цвята се съчетаха и създадоха комбинация, каквато не бях виждал и не бях подозирал, че е възможно да съществува. Понякога очите й изглеждаха лешникови, светлокафеникави, друг път по-скоро златни. Сега бяха повече кафеникави, мътни и изпълнени с болка. Не можех да го понеса. Исках да я грабна и да я отнеса далеч оттук.
Мога да докарам колата и да тръгнем надолу по крайбрежието, до Савана. Ще останем при леля Каролин.
Направих крачка към нея. Семейството й се беше скупчило край ковчега и не можех да стигна до Лена, без да мина през редицата на инкубусите, но не ми пукаше.
Итън, спри! Не е безопасно…
Висок инкубус с белег като от жестоко нападение на животно, спускащ се по цялото му лице, се обърна към мен. Въздухът помежду ни някак се накъдри, сякаш бях хвърлил камък в езеро. Зашемети ме, изсмука въздуха от дробовете ми, като че ли ме бяха ударили, но не можех да реагирам, защото бях парализиран, напълно вцепенен и беззащитен.