— Платон. И спри да ме изпитваш — засмя се Лив.
— Добре — усмихна се Мариан, впечатлена.
— Той не се смее — посочи Лив към мен и внезапно стана сериозна.
— „Фалшивият смях из мраморните коридори.“
— Шекспир? — погледнах въпросително към нея.
Лив мигна и посочи към фланелката си.
— „Пинк Флойд“. Виждам, че имаш много да учиш.
Да, тийнверсия на Мариан и не точно това, което очаквах, когато се записах за лятната работа в библиотеката.
— Сега, деца — протегна Мариан ръка и аз я вдигнах от пода. Дори в горещ ден като този тя успяваше да изглежда страхотно. Нито косъм от косата й не беше разбъркан и не стърчеше. Изящната й блуза с красив десен шумолеше леко, докато тя вървеше пред мен. — Ще оставя купчините на теб, Оливия. Имам специален проект за Итън в архива.
— Да, естествено. Отлично образованата ученичка сортира купчини книги, докато неграмотният кръшкач е повишен до архивист. Типично по американски.
Оливия завъртя престорено очи и вдигна нов кашон с книги.
Архивът не се беше променил от предишния месец, когато дойдох да помоля Мариан за работа през лятото и останах, за да си поговорим за Лена, за баща ми и за Макон. Тя беше изпълнена със съчувствие така, както винаги е била. На рафта над бюрото на майка ми имаше купчини с регистри от Гражданската война и колекцията й антични стъклени преспапиета. Блестяща черна сфера лежеше до безформената глинена ябълка, която направих за нея в първи клас. Книгите и бележките на мама и на Мариан все още бяха натрупани на бюрото й върху пожълтелите карти на „Рейвънуд“ и „Грийнбриър“, които бяха отворени на масите. Всеки надраскан лист хартия, който виждах, ме караше да се чувствам така, сякаш тя още беше тук. Въпреки че всичко в живота ми май вървеше на зле, тук винаги ми беше добре. Струваше ми се, че бях с мама, а тя беше човекът, който знаеше как да оправя нещата или поне ме караше да вярвам, че има начин да се оправят.
Сега обаче ме вълнуваше нещо друго.
— Това ли е стажантката ти за лятото?
— Разбира се.
— Не ми каза, че ще бъде такава.
— Каква, Итън?
— Като теб.
— Това ли те притеснява? Че има мозък? Или дълга руса коса? Има ли някакъв определен начин, по който трябва да изглеждат библиотекарките? С големи очила и посивял кок? Мислех, че с майка ти сме избили тази представа от главата ти.
Беше права. Майка ми и Мариан винаги са били двете най-красиви жени в Гатлин.
— Лив няма да остане тук много и не е много по-голяма от теб. Надявах се, че най-малкото, което можеш да направиш за нея, е да я разведеш из града, да я запознаеш с младежи на вашата възраст.
— Като кого например? Линк? За да подобри речника му и да унищожи и малкото му останали мозъчни клетки?
Не споменах, че Линк щеше да се опитва през цялото време да я свали, което не ми се струваше много вероятно да стане.
— Мислех си за Лена.
Мълчанието в стаята беше притеснително дори и за мен. Разбира се, че имаше предвид Лена. Въпросът беше защо аз не помислих за Лена? Мариан гледаше спокойно към мен.
— Притеснява ли те нещо?
— Лельо Мариан, какво трябва да правя тук?
Нямах желание да си споделяме точно сега. Тя въздъхна и се обърна към архива.
— Мислех си, че може да ми помогнеш да сортираме някои от тези неща. Голяма част от материала тук се отнася за медальона и за Итън и Женевиев. След като вече знаем края на тази история, можем да приберем нещата и да освободим място за друга.
— Каква друга?
Вдигнах старата снимка на Женевиев с медальона на гърдите й. Спомних си първия път, когато я погледнах заедно с Лена. Струваше ми се, че са минали години оттогава, не месеци.
— Както изглежда, вашата история с Лена. Събитията от рождения й ден повдигнаха множество въпроси, на повечето от които не мога да отговоря. Никога досега не съм чувала чародеец да не избере Светлината или Мрака в нощта на шестнайсетия си рожден ден — освен в случая със семейството на Лена, където те не могат сами да правят този избор. След като Макон вече го няма да ни помогне, се боя, че ще трябва да потърсим отговорите сами.
Лусил скочи на стола на майка ми, ушите й бяха щръкнали нагоре.
— Не знам откъде да започна.
— „Този, който избира началото на пътя, избира мястото, до което той ще го доведе.“
— Торо?
— Хари Емерсън Фосдик11. Малко по-стар и по-неясен, но все пак доста подходящ, мисля.
11
Хенри Дейвид Торо (Henry David Thoreau, 1817–1852) — американски писател и философ, известен най-вече с автобиографичната си книга „Уолдън“ (1854). Хари Емерсън Фосдик (Harry Emerson Fosdick, 1878–1969) — американски духовник. — Б.пр.