Усмихна ми се и постави ръка на дръжката на вратата.
— Ти няма ли да ми помогнеш?
— Не мога да оставя Оливия сама за по-дълго, защото ще пренареди цялата библиотека и тогава всички ще трябва да научим китайски, за да се ориентираме в системата й. — Млъкна за малко и се взря в мен. В този момент приличаше ужасно много на майка ми. — Мисля, че ще се справиш и сам с това. Поне в началото.
— Нямам друг избор, нали? Всъщност ти не можеш да ми помогнеш, защото си Пазител.
Все още й бях леко сърдит. Беше ми признала, че винаги е знаела за мама и за факта, че тя е имала нещо общо със света на чародейците, но така и не ми обясни защо или как. Имаше толкова много неща, свързани с майка ми и смъртта й, които Мариан не ми казваше. В крайна сметка винаги се стигаше до правилата, които я обвързваха с работата й като Пазител на чародейския свят.
— Мога само да ти помогна да си помогнеш сам. Не мога да определям хода на събитията, нито да ти разкривам неща за Мрака и Светлината, за Общия ред.
— Това е пълна глупост.
— Кое?
— Като първия закон в „Стар Трек“. Трябва да оставиш планетите да се развиват сами. Не можеш да им обясняваш законите на хиперпространството или да им даваш кораби, пътуващи със скоростта на светлината, преди сами да ги открият и изобретят. Но капитан Кърк и екипажът на „Ентърпрайз“ накрая винаги нарушават правилата.
— За разлика от капитан Кърк в моя случай аз нямам избор. Пазителят е обвързан с мощно заклинание, което му пречи да действа в полза на някоя от страните, било то на Светлината или на Мрака. Не мога да променя съдбата си, дори и да исках. Имам собствено място в естествения ред на чародейския свят, в Общия ред.
— Както и да е.
— Итън, не е въпрос на избор. Нямам силата да променям хода на събитията. Ако се намесвам прекалено много, мога да унищожа не само себе си, но и хората, на които искам да помогна.
— Но мама така или иначе е мъртва.
Не знам защо го казах, но не можех да разбера тази логика. Мариан трябваше да стои встрани, за да защити хората, които обича, но човекът, който й беше най-скъп, все пак беше мъртъв.
— Да не би да ме питаш дали не съм могла да предотвратя смъртта на майка ти?
Знаеше, че това я питам. Забих поглед в кецовете си. Не бях сигурен, че съм готов да чуя отговора.
Мариан постави ръка под брадичката ми и приближи лицето ми до нейното.
— Не знаех, че майка ти е в опасност, Итън. Но тя беше наясно с рисковете. — Гласът й беше пресипнал и знаех, че бях отишъл прекалено далече, но не можах да се спра. От месеци се опитвах да събера смелост и да й задам този въпрос. — С радост бих заела мястото й в онази кола. Да не мислиш, че хиляди пъти не съм се питала дали не е имало нещо, което съм знаела и съм могла да направя, за да спася Лила…
Хладнокръвието й я напусна.
Чувствам се по същия начин. И двамата сме се хванали за ръба на една и съща пропаст, само че сме на противоположните страни. И двамата сме загубени. Това исках да й кажа. Вместо това й позволих да ме притегли към себе си и да ме прегърне силно. Стискаше ме толкова дълго, че загубих представа за времето. Не разбрах кога ръцете й се отпуснаха и вратата се затвори зад нея.
Гледах купчините с листове. Лусил скочи от стола на масата.
— Внимавай. Тези са много по-стари от теб.
Тя наклони глава и ме погледна със сините си очи.
После застина на място.
Гледаше към стола на мама с разширени очи, вперени в една точка. Там нямаше нищо, но си спомних какво ми беше казала Ама. „Котките могат да виждат мъртвите. Затова се взират толкова дълго в някаква посока, сякаш просто зяпат към въздуха. Но не е така. Те виждат през него.“
Пристъпих по-близо до стола.
— Мамо?
Тя не отговори, а може би го направи, защото на стола имаше книга, която допреди минута не беше там. „Мракът и Светлината: Началото на магията“. Повдигнах я и от нея изпадна опаковка от дъвка — един от начините, по които мама си отбелязваше важните места в книгите. Наведох се да вдигна хартийката и стаята започна да се люлее, светлините и цветовете се завъртяха около мен. Опитах се да се фокусирам върху нещо, каквото и да било, за да не се строполя, но бях прекалено замаян. Дървеният под полетя, за да се срещне с мен, и докато падах на земята, димът пареше очите ми…
Когато Ейбрахам успя да се върне в „Рейвънуд“, пепелта вече беше проникнала из цялата къща. Изгорените останки от прекрасните домове на Гатлин влитаха през отворените прозорци на втория етаж като черни снежинки. Докато се качваше по стълбището, обувките му оставяха отпечатъци в тънкия черен пласт, който вече се стелеше по пода. Сложи защита върху горните прозорци, без да оставя Книгата на луните дори за секунда.