Не би могъл да я остави, дори да искаше. Айви, старата готвачка на „Грийнбриър“, беше права; Книгата го зовеше с шепот, който само той можеше да чуе. Щом стигна до кабинета, Ейбрахам я постави на полираното махагоново бюро. Знаеше точно на коя страница да обърне, сякаш Книгата се разгръщаше сама. Сякаш тя знаеше какво му беше нужно. Въпреки че не беше виждал Книгата преди, Ейбрахам беше убеден, че отговорът е в тези страници, отговорът, който щеше да гарантира оцеляването на „Рейвънуд“.
Книгата му предлагаше това, което той искаше най-много. Но трябваше да й даде нещо в замяна. Ейбрахам се взря в латинския текст. Разпозна го веднага. Заклинание, за което беше чел в други книги. Заклинание, което винаги бе смятал по-скоро за легенда, отколкото за истина. Но явно беше бъркал, защото сега то се взираше към него.
Ейбрахам чу гласа на Джонас, преди да го види.
— Ейбрахам, трябва да се махнем от къщата. Войниците идват. Горят всичко по пътя си и няма да се спрат, докато не стигнат Савана. Да се скрием в Тунелите.
Гласът на Ейбрахам беше решителен и прозвуча различно, дори и на самия него.
— Няма да ходя никъде, Джонас.
— За какво говориш? Трябва да спасим каквото можем и да се махнем оттук. — Джонас сграбчи ръката на брат си и забеляза отворената страница под дланта му. Вгледа се в текста, не можеше да повярва на очите си. — Daemonis pactum? Сделката на демона? — Джонас отстъпи назад. — Това ли е, което си мисля? Книгата на луните!
— Изненадан съм, че я позна. Никога не беше особено внимателен в часовете.
— Ейбрахам, не можеш да го направиш.
Джонас беше свикнал с обидите на Ейбрахам, но тази нощ имаше нещо особено в тона му.
— Ейбрахам, не можеш.
— Не ми казвай какво мога или не мога да правя. Ще гледаш как тази къща ще изгори до основи, преди дори да помислиш да направиш нещо. Никога не си бил способен да правиш това, което се изисква от теб. Ти си слаб като майка ни.
Джонас трепна, сякаш някой го беше ударил.
— Откъде я взе?
— Не се тревожи за това.
— Ейбрахам, бъди разумен. Сделката на демона е прекалено силна магия. Не може да бъде контролирана. Сключваш договор, без да знаеш какво трябва да пожертваш. Имаме и други къщи.
Ейбрахам отблъсна брат си назад. Въпреки че едва го докосна, Джонас прелетя до другия край на стаята.
— Други къщи? „Рейвънуд“ е центърът на силата на семейството ни в света на смъртните и ти смяташ, че ще позволя няколко жалки войници да го изгорят до основи? Ще използвам това, за да го спася. — Гласът на Ейбрахам внезапно прогърмя из стаята: — Exscinde, neca, odium incende; mors portam patefacit. Унищожи, убий, мрази; смъртта отваря портата.
— Ейбрахам, спри!
Но беше прекалено късно. Думите излизаха от устата на Ейбрахам така лесно, все едно ги бе знаел през целия си живот. Джонас се огледа наоколо ужасен, очаквайки заклинанието да подейства.
Но той нямаше представа за какво беше помолил брат му. Знаеше само, че каквото и да бе то, щеше да бъде направено. Такава беше силата на заклинанието, но то имаше и цена. Тя никога не беше една и съща. Джонас се впусна към брат си и малка, съвършено кръгла сфера с размера на яйце се изплъзна от джоба му и се затъркаля по пода.
Ейбрахам вдигна блещукащата в краката му сфера и я завъртя между пръстите си.
— Какво правиш със Сиянието, Джонас? Имали някой конкретен инкубус, когото смяташ да затвориш в това архаично устройство?
Джонас отстъпи назад, докато брат му приближаваше към него, но не беше достатъчно бърз. За частица от секундата Ейбрахам се озова при него, сграбчи го с желязната си десница за гърлото и го притисна до стената.
— Не. Разбира се, че не. Аз…
Ейбрахам стегна още повече хватката си.
— Какво може да прави един инкубус с единствения съд, способен да плени създанията от неговия вид? Да не смяташ, че съм глупав?