— Само исках да те защитя от самия теб.
С едно плавно движение Ейбрахам се наведе и заби зъби в рамото на брат си. След това извърши немислимото.
Отпи.
Сделката беше сключена. Той повече нямаше да се храни само със спомените и сънищата на смъртните. От този ден нататък щеше да пие кръв.
Когато се насити, Ейбрахам пусна изнемощялото тяло на Джонас на пода и облиза ръката си; вкусът на плът все още се усещаше сред черната пепел.
— Трябваше да си по-загрижен за своята защита.
Ейбрахам остави зад гърба си тялото на брат си.
— Итън.
— Итън!
Отворих очи. Лежах на пода в архива. Мариан се беше надвесила над мен и изглеждаше абсолютно нетипично за себе си уплашена. За пръв път я виждах такава.
— Какво стана?
— Не знам. — Опитах се да се изправя, потърках главата си, примигнах няколко пъти, за да се освестя. Усещах, че на тила ми излизаше цицина. — Сигурно съм се ударил в ръба на масата, докато съм падал.
Дневникът на Макон лежеше до мен на пода.
Мариан се взираше в мен с онзи странно проницателен поглед, сякаш можеше да разчете мислите ми. А може би не беше толкова странно — все пак преди няколко месеца ме беше последвала във виденията ми. След секунди в ръката й се появи някакво ледено вързопче, което опря до пулсиращата ми от болка глава.
— Отново имаше видения, нали?
Кимнах. В ума ми се мятаха различни образи, но не можех да се фокусирам върху някой от тях.
— За втори път. Първото се появи онази вечер, когато докоснах дневника на Макон.
— Какво видя?
— Беше нощта на големите пожари, както при виденията от медальона. Итън Картър Уейт вече беше мъртъв. Айви държеше Книгата на луните и я даде на Ейбрахам Рейвънуд. Той присъстваше и в двете видения.
Беше ми странно и неловко да произнасям името му. Ейбрахам Рейвънуд беше първият „чудак“ на Гатлин. Хванах се за ръба на масата, за да не падна. Кой искаше да виждам тези видения? И по-важно, защо?
Мариан се взираше в мен, все още стиснала в ръце дневника.
— Така ли? — Гледаше ме напрегнато.
— Имаше и някой друг. Името му започваше с Дж… Джеймс? Джоузеф? Джонас. Така беше. Мисля, че бяха братя. И двамата бяха инкубуси.
— Не просто инкубуси — затвори рязко дневника Мариан. — Ейбрахам Рейвънуд е бил могъщ инкубус кръвопиец, бащата на кръвната линия на инкубусите във фамилията Рейвънуд.
— Какво искаш да кажеш?
Значи историите, които се разказваха из града от години, бяха верни? На свръхестествената карта на Гатлин имаше още скрити пластове.
— Въпреки че инкубусите са Мрак по природа, не всички избират да се хранят с кръв. Но след като един го направи, инстинктът се проявява и се предава по наследство.
Приведох се към масата, тъй като видението проряза съзнанието ми.
— Ейбрахам — той е причината имението „Рейвънуд“ да не бъде подпалено, нали? Не е сключил сделка с дявола. Сключил я е с Книгата на луните.
— Ейбрахам е бил опасен, може би по-опасен от всеки друг чародеец. Не мога да си представя защо го виждаш сега. За щастие той е умрял млад, преди Макон да се роди.
Опитах се да пресметна нещо.
— Толкова млад? Колко дълго обикновено живеят инкубусите?
— 150–200 години. — Премести дневника на работната си маса. — Не знам какво общо има всичко това с дневника на Макон, но не биваше да ти го давам. Намесих се. Трябва да го заключим тук.
— Лельо Мариан…
— Итън! Не се забърквай в това, не казвай на никого, дори на Ама. Не искам да си помисля как ще реагира, ако споменеш пред нея името на Ейбрахам Рейвънуд. — Прегърна ме силно. — Сега хайде да довършим онези купчини, преди Оливия да повика полиция.
Обърна се към вратата и пъхна ключа в ключалката.
Трябваше да й кажа още нещо.
— Той ме видя, лельо Мариан. Ейбрахам погледна право към мен и каза името ми. Това не се беше случвало досега във виденията.
Мариан застина на място, като се взираше във вратата, все едно можеше да вижда през нея. Минаха няколко секунди, а после тя завъртя ключа и отвори.
— Оливия? Мислиш ли, че можеш да се откъснеш от Мелвил Дюи за чаша чай?