Придърпа порцията с пикантните ми пържени картофки от нейната страна на червената пластмасова маса.
— Искаш да кажеш картофките12.
— Искам да кажа да си гледаш работата.
Нейната страна на масата вече беше покрита с чиния с лучени кръгчета, с чийзбургер, кетчуп, майонеза и чашата ми със студен чай. Знаех отлично коя е моята и коя нейната страна, защото беше разделила масата на две, поставяйки пържени картофки от единия до другия край като Великата китайска стена. „Има ли добри огради, има и добри съседи.“
Спомних си цитата от часовете по английски.
— Уолт Уитман.
Тя поклати глава.
— Робърт Фрост. А сега си махни мазните ръце от моите лучени кръгчета.
Трябваше да го позная. Колко пъти Лена беше цитирала Фрост или пък го беше вмъквала в своите стихотворения?
Бяхме спрели да обядваме в „Дейри Кийн“. Закусвалнята ни се падаше точно на пътя на връщане от последните две доставки, които бяхме направили — мисис Ипсуич („Ръководство за прочистване на червата“) и мистър Харлоу („Календарни момичета от Втората световна война“). Неговата поръчка я връчихме на жена му, защото той не беше вкъщи. За пръв път започнах да разбирам каква беше причината за кафявата хартия.
— Не мога да повярвам — смачках ядосано салфетката си. — Кой би помислил, че Гатлин е толкова романтичен град?
Бях заложил на църковни книги. Лив избра романтичните романи. Загубих с осем на девет.
— Не само романтичен, но романтичен и праведен. Чудесна комбинация, толкова…
— Лицемерна?
— В никакъв случай. Щях да кажа „американска“. Забеляза ли, че доставихме „Нужна ти е Библия“ и „Божествено възхитителната Дилайла“ в една и съща къща?
— Помислих, че е готварска книга и някоя Дилайла готви възхитително.
— Не, освен ако дамата не готви нещо доста по-пикантно от този чили чилс — размаха Лив едно картофче във въздуха.
— Картофки.
— Точно така.
Почервенях, като си спомних колко смутена беше мисис Линкълн, когато оставихме книгите пред прага й. Не споменах на Лив, че поклонничката на Дилайла е майката на най-добрия ми приятел и най-безкомпромисно религиозната жена в града.
— Значи „Дейри Кийн“ ти харесва? — опитах се да сменя темата.
— Обожавам това място!
Лив отхапа от чийзбургера си достатъчно голяма хапка, за да накара Линк да се засрами. Вече я бях видял да поглъща повече храна от средностатистически студент баскетболист на обяд. Тя изглежда изобщо не се интересуваше какво ще си помисля за нея, което беше огромно облекчение. Особено след като всичко, което правех напоследък край Лена, беше винаги погрешно.
— Е, какво ще намерим в твоя кафяв хартиен пакет? Църковни книги, романтични романи или и двете?
— Не знам.
Имах повече тайни, отколкото ми се искаше, но нямах намерение да споделям никоя от тях.
— Хайде. Всеки си има тайни.
— Не всеки — излъгах аз.
— И няма нищо под твоята хартия?
— Не. Само още хартия, предполагам.
В някакъв смисъл ми се искаше това да беше вярно.
— Значи си по-скоро като… глава лук?
— Всъщност май повече съм като обикновен стар картоф.
Тя вдигна едно картофче и започна да го изучава.
— Итън Уейт не е обикновен стар картоф. Вие, господине, сте френски пържен картоф.
Пъхна го в устата си и ми се ухили. Засмях се и се предадох.
— Добре. Аз съм френски пържен картоф. Но без кафява хартия, без никакви тайни.
Лив засмука от чая си със сламката.
— Така, вече е сигурно. Ти определено си в списъка на чакащите за „Божествено възхитителната Дилайла“.
— Хвана ме.
— Не мога да ти обещая нищо, но познавам библиотекарката. И то доста добре, да си призная.
— Значи ще ме уредиш?
— Уговорихме се, пич.
Лив започна да се смее и аз я последвах. Беше толкова лесно да си с нея, сякаш винаги я бях познавал. Беше ми забавно, но след като спрях да се смея, се почувствах виновен. Обяснете ми това, а!
Тя се върна към картофките си.
— Намирам всички тайни за доста романтични, а ти?
Не знаех как да отговоря, като се имаше предвид колко дълбоки бяха тайните наоколо.
— В моя град закусвалнята е на същата улица, на която е и църквата, и паството излиза от едната врата и влиза в другата. Понякога дори организираме неделните си празнични църковни вечери в кръчмата.
12
Англичаните имат обичая да наричат пържените картофки „чипс“. А самите американци ги наричат буквално „френски пържени картофки“. — Б.пр.