Усмихнах се.
— Възхитително божествено ли е?
— Почти. Може би не е толкова пикантно. Но питиетата определено не са толкова студени — посочи към чашата със студен чай. — Ледът, приятелю, е нещо, което трябва да намираш на земята, а не в чашата си.
— Имаш проблем с прочутия сладък чай на окръг Гатлин?
— Чаят трябва да е горещ, господине. Да се лее от чайник.
Откраднах картофче и също посочих към чашата с чай.
— Е, госпожо, за правоверния южняшки баптист това е дяволско питие.
— Защото е студен?
— Защото е чай. Кофеинът не е позволен.
Лив изглеждаше шокирана.
— Без чай? Никога няма да разбера тази страна.
Отмъкнах си още един картоф.
— Знаеш ли какво е богохулство? Не си била тук, когато собственичката на „Закуските и бисквитите на Мили“ се опита да сервира готови замразени сладкиши. Моите пралели, Сестрите, подеха такава кампания срещу нея, че направо щяха да съсипят заведението й. Сериозно, във въздуха летяха столове.
— Те монахини ли са?
Лив забучи един лук в чийзбургера си.
— Кой?
— Сестрите.
Още едно лучено кръгче.
— Не. Наистина са сестри.
— Разбирам.
Притисна хубаво питката.
— Едва ли.
Тя вдигна сандвича си и отхапа голяма хапка.
— Прав си.
И двамата започнахме да се смеем отново. Не чух кога собственикът, мистър Гентри, е дошъл зад нас.
— Нахранихте ли се, достатъчно ли ви беше? — попита той, докато бършеше ръцете си в кърпата, която сякаш винаги беше метната на рамото му.
Кимнах.
— Да, господине.
— Как е приятелката ти?
Както всички, и той се надяваше най-накрая да съм се вразумил и да съм зарязал Лена.
— Ами всичко е наред, господине.
Мистър Гентри кимна разочаровано и се обърна, за да се прибере зад барплота.
— Предай много поздрави на мис Ама от мен.
— Струва ми се, че не харесва много твоята приятелка? — Лив го каза като въпрос, но не знаех как да отговоря. Беше ли момичето още твоя приятелка, ако се движеше с друго момче, а не с теб? — Мисля, че професор Ашкрофт спомена за нея.
— Лена. Моята… името й е Лена.
Надявах се, че не личеше колко неудобно се чувствах в този момент. Лив май не забеляза нищо. Тя отпи още една глътка от чая си.
— Сигурно ще я видя в библиотеката.
— Не знам дали ще намине скоро там. Напоследък нещата са малко странни.
Не знам защо го казах. Почти не познавах Лив. Но беше хубаво да го споделиш с някого и възелът в стомаха ми малко се отпусна.
— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. У дома постоянно се карам с гаджето си.
Звучеше ведро. Опитваше се да ме накара да се почувствам по-добре.
— Откога сте заедно?
Лив махна с ръка, странният часовник се плъзна надолу по китката й.
— О, разделихме се. Беше голям досадник. Не мисля, че му харесваше да има приятелка, която е по-умна от него.
Исках да се отдалечим от темата за приятелките и бившите гаджета.
— Какво е това всъщност? — Посочих към часовника, или каквото там беше.
— Това ли? — Лив повдигна китката си, за да видя отблизо шантавия черен часовник. Имаше три циферблата и малка сребриста стрелка, която почиваше върху правоъгълник с множество зигзагообразни линии по него, подобен на онези машини, които измерваха силата на земетресенията. — Селенометър.
Погледнах я тъпо.
— Селена, гръцката богиня на Луната. „Метър“ — от думата „измервам“ на гръцки език. — Усмихна се. — Имаш малко пропуски в гръцката етимология, а?
— Малко.
— Измерва гравитационната сила на Луната.
Завъртя замислено един от циферблатите. Под стрелката се появиха числа.
— Защо се интересуваш от гравитационното поле на Луната?
— Аз съм любител астроном. Най-вече се интересувам от Луната. Тя има огромно въздействие върху Земята. Знаеш, приливи, отливи и други такива. Затова си направих това.
За малко да изплюя кока-колата си.
— Ти си го направила?! Сериозно?
— Не се впечатлявай толкова. Не е особено сложно. — Бузите на Лив поруменяха отново. Бях я притеснил. Протегна ръка за още едно картофче. — Тези картофки са наистина страхотни.