Сред всички хора, облечени в дънки, сред целия прах, и сламата, и потта, и масите, покрити с червени и бели карирани покривки, тя изглеждаше абсолютно не на място тук. Старите й ботуши бяха единственото познато нещо върху нея. И герданът с талисманите й, който за мен беше единствената връзка с предишната Лена. Какво беше станало? Тя не се обличаше така. Поне не и доскоро.
Трима изтупани младежи я заглеждаха и явно се канеха да я заговорят. Изпитах силно желание да ги фрасна в лицето един по един.
Пуснах ръката на Лив.
— Ще се срещнем там, вие вървете.
Линк не можеше да повярва на късмета си.
— Няма проблем, човече.
— Можем да те изчакаме — предложи Лив.
— Не се притеснявайте. Ще ви настигна.
Не очаквах да срещна Лена тук, а и не знаех какво да кажа, за да не изглеждам по-отчаян, отколкото Линк вече смяташе, че съм. Сякаш има нещо, което можеш да кажеш, за да изглеждаш готин, след като приятелката ти се мотае с друго момче.
— Итън, търсихте.
Лена се запъти към мен; звучеше напълно нормално, като старата Лена — момичето, което помнех отпреди няколко месеца. Момичето, в което бях безумно влюбен, момичето, което беше безумно влюбено в мен. Въпреки че изглеждаше като Ридли.
Тя се повдигна, за да отмахне кичура коса от очите ми, и пръстите й нежно погалиха лицето ми.
— Странно, защото последния път, когато те видях, се опитваше да се отървеш от мен.
Опитах се да говоря безразлично, но не можех да скрия гнева си.
— Всъщност не исках да се отърва от теб.
Усетих, че се отбранява.
— Не, просто мяташе дървета по мен и се качи на някакъв мотор с непознато момче.
— Не мятах дървета.
Вдигнах въпросително вежди.
— Нима?
Тя сви рамене.
— По-скоро бяха клони.
Личеше си обаче, че я бях засегнал. Пръстите й извиваха звездата от кламер, която й бях подарил, толкова силно, че имах чувството, че ще я откъсне от верижката.
— Съжалявам, Итън. Не знам какво ми става. — Гласът й беше тих, искрен. — Понякога ми се струва, че всичко се струпва върху мен, и не мога да го понеса. Не бягах от теб на езерото. Бягах от себе си.
— Сигурна ли си?
Тя вдигна поглед към мен и една сълза се спусна по бузата й. Избърса я с ръка, пръстите й бяха свити от отчаяние. Отпусна юмрука си и постави дланта си на гърдите ми, точно над сърцето.
Не си виновен ти. Обичам те.
— Обичам те — каза на глас и думите увиснаха във въздуха помежду ни, достъпни за всички около нас, за разлика от всеки друг път, когато си ги казвахме в мислите. Гърдите ми се стегнаха, когато ги произнесе, а дъхът ми заседна в гърлото. Опитах се да измисля нещо язвително, но нищо не ми дойде наум. Мислех само колко е красива и колко много я обичам.
Но този път нямаше да оставя нещата да се разминат така. Наруших примирието ни.
— Лена, какво става? Ако ме обичаш толкова много, защо се мотаеш с Джон Брийд?
Тя извърна поглед встрани, без да каже нищо.
Отговори ми.
— Не е каквото си мислиш, Итън. Джон е просто приятел на Радли. Между нас няма нищо.
— И от колко време „няма нищо между вас“? Откакто го снима на гробището ли?
— Не съм снимала него. А мотора му. Срещнах Ридли и той просто беше там.
Забелязах, че не отговори на основния ми въпрос.
— А откога се срещаш с Ридли? Забрави ли, че тя ни раздели, за да може майка ти да те примами и да се опита да те убеди да преминеш на страната на Мрака? Или че за малко не уби баща ми?
Лена свали ръката си и усетих как отново се отдръпва от мен, как се скрива в място, до което нямах достъп.
— Ридли ме предупреди, че няма да разбереш. Ти си смъртен. Не знаеш нищо за мен, не и за истинската Лена. Затова не ти казах.
Почувствах внезапен полъх, сякаш буреносните облаци се събираха над нас като предупреждение за нещо по-страшно.
— Откъде знаеш, че няма да разбера? Не ми казваш нищо. Може би, ако ми дадеш шанс, вместо да се измъкваш зад гърба ми…
— Какво искаш да ти кажа? Че нямам представа какво става с мен? Че нещо се променя, нещо, което и аз самата не разбирам? Че се чувствам като изрод и Ридли е единствената, която може да ми помогне да проумея това?
Чувах всичко, което ми казваше, но тя беше права. Не разбирах.