— Ти чуваш ли се какво говориш? Вярваш, че Ридли се опитва да ти помогне, че можеш да й се довериш? Тя е тъмен чародеец, Лена. Виж се! Смяташ ли, че това си ти, истинската Лена? Сигурно тя е причина да мислиш и да се чувстваш така.
Зачаках да се изсипе истински порой, но вместо това облаците се разпръснаха. Лена се приближи към мен и постави ръце на гърдите ми, умолявайки ме.
— Итън, тя се е променила. Вече не иска да бъде Мрак. Животът й беше съсипан, когато се Преобрази. Загуби всичко, включително себе си. Ридли ми каза, че след като станеш Мрак, се променят чувствата ти към хората около теб. Изпитваш същите чувства, каквито си имал и преди, но са някак отдалечени. Сякаш принадлежат на някого другиго.
— Но ти каза, че това не е нещо, което можеш да контролираш.
— Сгрешила съм. Виж чичо Макон. Той знаеше как да го контролира и Ридли също се учи.
— Ридли не е Макон.
Силна светкавица пресече небето над нас.
— Ти не знаеш нищо.
— Точно така. Аз съм глупав смъртен. Не знам нищо за свръхтайния свят на чародейците и за зловещата ти братовчедка-чародейка, нито за готиния тип чародеец, с който се мотаеш, и неговия „Харли“.
Лена ми се сопна:
— С Ридли сме като сестри и няма да я изоставя. Казах ти вече, точно сега имам нужда от нея. И тя също се нуждае от мен.
Не казах нищо. Лена беше толкова ядосана, че очаквах виенското колело да започне да се люлее и кабинките да изпопадат. С ъгълчето на окото си виждах как светлините от голямата въртележка се въртяха все по-бързо, шеметно и замайващо. Както се чувствах и аз, когато потъвах в очите на Лена. Понякога любовта те кара да се чувстваш така и тогава се помиряваш с любимия дори когато не го искаш. Понякога помирението е по-силно от гнева и недоверието.
Тя се протегна, пръстите й се сключиха зад врата ми и ме придърпа към себе си. Намерих устните й и се вкопчихме един в друг, като че ли се бояхме, че никога повече няма да имаме възможност да се докосваме. Този път, когато стигна до долната ми устна и я захапа леко, нямаше кръв. Само нетърпение. Обърнах се и я избутах до грубата дървена стена зад будката за билети. Дъхът й беше учестен и отекваше силно в ухото ми. Зарових ръка в къдриците й и насочих устата й към моята. Натискът в гърдите ми започна да нараства, дишането ми се накъса, чух рязък звук във въздуха, докато се опитвах да напълня дробовете си. Огънят.
Лена също го почувства. Тя се отблъсна от мен, а аз се облегнах назад, за да си поема дъх.
— Добре ли си?
Вдишах дълбоко и се изправих.
— Да, добре съм. Като за смъртен.
Тя се усмихна, истинска усмивка, и се протегна, за да хване ръката ми. Забелязах, че беше изпъстрила дланта си с някакви странни на вид рисунки. Черни извивки и спирали се виеха около китката й и в началото на ръката й. Приличаха на направени с къна, като онези на гадателката, която се опитваше да предсказва бъдещето в палатката, миришеща на гадни ароматни пръчици, в другия край на панаира.
— Какво е това?
Повдигнах китката й, но тя рязко дръпна ръката си. Спомних си Ридли и нейната татуировка и искрено се надявах тези да са просто изрисувани с маркер.
Така е, маркер е.
— Може би трябва да си вземем нещо за пиене.
Лена ме поведе от другата страна на будката и аз я последвах. Не можех да й се сърдя, не и когато имаше възможност стената помежду ни най-накрая да падне. Когато се целунахме преди минута, почувствах, че точно това става. Беше напълно обратното на целувката ни на езерото, целувка, при която бях спрял да дишам по напълно различни причини. Може би никога нямаше да разбера каква беше онази целувка. Но сегашната я познавах и знаех, че тя е всичко, което имах — нова възможност.
Но тя трая само две секунди.
Защото тогава видях Лив, която носеше два захарни памука и ми махаше с единия, и разбрах, че стената отново ще се издигне, може би за добро.
— Итън, хайде! Взех ти захарен памук. Ще пропуснем виенското колело!
Лена отдръпна ръката си. Беше ми ясно как изглежда това отстрани — висока блондинка с дълги крака, два захарни памука и подканваща усмивка. Бях обречен и без това „ние“, което се чу в призива й „ще пропуснем“.
Това е Лив, асистентката на Мариан. Работим заедно в библиотеката.
И в „Дейри Кийн“ ли работехте заедно? И на панаира ли?
Още една светкавица разсече небето.
Не е каквото си мислиш, Лена.