Лив ми подаде захарния памук и се усмихна на Лена, докато й протягаше ръка.
Блондинка? Лена погледна към мен. Ти сериозно ли?
— Лена, нали? Аз съм Лив.
О, британски акцент. Това обяснява всичко.
— Здрасти, Лив.
Лена произнесе името й, сякаш то беше обект на някаква шега помежду ни. Не направи никакъв жест да се здрависа с нея. Дори да беше забелязала обидата, Лив не реагира по никакъв начин и просто отпусна ръката си.
— Най-накрая! Опитвах се да накарам Итън да ни запознае, тъй като с него ще прекараме много време през лятото.
Очевидно.
Лена не поглеждаше към мен, а Лив не откъсваше поглед от нея.
— Лив, сега определено не е подходящ…
Не можех да направя нищо. Те бяха като два влака, които бавно вървяха един срещу друг, но сблъсъкът беше неизбежен.
— Няма нищо — прекъсна ме Лена, взирайки се внимателно в момичето срещу себе си, сякаш тя беше Сибилата в семейството си и можеше да разчете лицето й. — Приятно ми е да се запознаем.
Той е изцяло твой. Можеш да вземеш целия град, докато си тук, ако толкова много искаш.
На Лив й бяха нужни само две секунди, за да се усети, че нещо не е наред, но се опита да запълни неловкото мълчание.
— С Итън постоянно говорим за теб. Той ми каза, че свириш на цигулка.
Лена се вцепени.
С Итън… Нямаше нищо особено в начина, по който го каза, но думите бяха достатъчни сами по себе си. Знаех какво означават за Лена. Итън и смъртното момиче, момичето, което беше всичко това, което тя не можеше да бъде.
— Трябва да вървя — обърна се Лена, преди да успея да я хвана за ръката.
Лена…
Ридли беше права. Беше само въпрос на време, преди някое ново момиче да дойде в града.
Чудех се какво ли още й беше казала братовчедка й.
За какво говориш? Ние сме само приятели.
И ние някога бяхме само приятели.
Лена си тръгна, проправяйки си път през потната тълпа, като предизвикваше хаос навсякъде, откъдето минаваше. Ефектът от гнева й като че ли беше безкраен. Не виждах много ясно, но някъде край нея клоунът започна да се суети объркано, докато балоните му се пукаха един по един, дете се разплака, когато фунийката му със сладолед падна на земята, чу се как жена започна да пищи, след като от машината за пуканки се вдигна дим и пламна огън.
Дори сред неясния хаос от жега, ръце и шум, Лена въздействаше на всичко по пътя си, привличаше го към себе си, както луната влияеше на приливите и отливите или както слънцето караше планетите да се въртят около него. Аз самият бях привлечен в нейната орбита дори когато тя се отдалечаваше от мен.
Направих крачка напред, но Лив постави ръка на рамото ми и ме спря. Очите й бяха присвити, сякаш анализираше ситуацията и за първи път осъзнаваше какво беше станало.
— Итън, съжалявам. Не исках да ви прекъсвам. Ако прекъснах… знаеш. Нещо.
Знаех, че иска да й кажа какво е станало, без да й се налага да ме пита. Не казах нищо, което — предполагам — беше моят отговор.
Само че след това не направих друга крачка напред. Оставих Лена да си отиде.
Линк се появи отнякъде, като си пробиваше път през тълпата и носеше три кока-коли и своя захарен памук.
— Какво пропуснах? Това Лена ли беше?
— Тя си тръгна — каза Лив бързо, сякаш нещата бяха толкова прости.
Искаше ми се да беше така.
— Както и да е. Забравете виенското колело. По-добре да отидем към главната палатка. Всеки миг ще обявят победителите от състезанието за пайове и Ама ще ти стъжни живота, ако не си там за нейния момент на слава.
— Ябълков пай? — Лив грейна цялата.
— Аха. Ще го хапнеш със салфетка, пъхната в тениската си. Ще пийнеш кока-кола и ще се метнеш на някой шевролет, докато си тананикаш песента „Американски пай“. Като истинска американка, това е част от програмата.
Слушах дрънканиците на Линк и веселия смях на Лив, докато вървяха пред мен. Те нямаха кошмари. Дори не се тревожеха. Линк беше прав. Не можехме да пропуснем момента на слава на Ама. За себе си обаче бях сигурен, че днес не бях спечелил никакви почетни панделки. Истината беше, че нямаше нужда да удрям с чук по стара панаирджийска игра, за да разбера къде щеше да спре стрелката. Линк може да беше стигнал само до „пилешки мускул“, но аз се чувствах по-долу и от „пълен загубеняк“. Можех да удрям колкото си искам, но отговорът винаги щеше да бъде един и същ. Без значение какво щях да направя, бях заклещен някъде между „загубеняк“ и „пълна нула“, а Лена държеше чука. Най-накрая разбрах защо Линк постоянно пишеше тези жални песни за това как е зарязан от момичето на мечтите си.