15.VI
Тунелът на любовта
— Ако тук стане още малко по-горещо, хората ще почнат да падат като мухи. И мухите ще изпопадат като мухи.
Линк изтри потното си чело с потната си длан, като разпръсна върху тези от нас, които имахме късмета да сме близо до него, част от направо разтеклия се Линк.
— Благодаря ти за това.
Лив изтри лицето си с една ръка, докато с другата се опитваше да отлепи влажната си тениска от тялото си. Имаше много измъчен вид. Палатката на „Южняшки пай“ беше претъпкана с хора, а финалистите вече стояха на импровизираната дървена сцена. Опитах се да надзърна покрай редицата от огромни жени пред нас, но беше като на опашката в стола на гимназията в деня, в който раздаваха бисквити.
— Изобщо не виждам подиума. — Лив се повдигна на пръсти. — Нещо случва ли се там? Да не би да сме го пропуснали?
— Почакай. — Линк се опита да се промуши между две от големите жени пред него. — Да, няма никакъв шанс да минем по-напред. Отказвам се.
— Ето я Ама — посочих аз. — Тя печели първо място почти всяка година.
— Ама Тредо — каза Лив.
— Точно така. Откъде знаеш?
— Професор Ашкрофт сигурно я е споменала.
Гласът на Карлтън Ийтън се разнесе по високоговорителя, докато той се суетеше с безжичния микрофон. Винаги той обявяваше победителите, защото единственото нещо, което обичаше повече от това да отваря чуждите писма, беше светлината на прожекторите.
— Потърпете още малко, приятели… имаме технически трудности… почакайте, някой може ли да извика Ред? Откъде да знам как да поправя проклетия микрофон? По дяволите, тук е по-горещо, отколкото в ада.
Попи челото си с носната си кърпичка. Карлтън Ийтън никога не успяваше да се оправи с микрофона.
Ама стоеше гордо вдясно от него, облечена с най-хубавата си официална рокля на малки теменужки, и държеше пая си със сладки картофи, който редовно печелеше първо място. Мисис Сноу и мисис Ашър бяха застанали до нея със своите творения в ръце. Вече бяха облечени за конкурса „Майка и дъщеря“, който започваше веднага след конкурса за най-добър пай. Изглеждаха еднакво плашещи в своите тоалети — съответно син и розов, с които приличаха на застаряващи гимназистки, отиващи на бал през осемдесетте години. Слава богу, мисис Линкълн не участваше в този конкурс, така че стоеше до мисис Ашър в една от своите обичайни рокли, с които ходеше на църква, държейки прочутия си шахматен пай. Все още ми беше трудно да гледам майката на Линк, без да си спомня безумието от последния рожден ден на Лена. Не виждаш много често как майката на гаджето ти буквално излиза от тялото на майката на най-добрия ти приятел. Когато погледнех мисис Линкълн, винаги се сещах за това — момента, в който Сарафина изпълзя от нея като змия, свличаща кожата си. Потръпнах.
Линк ме сръга.
— Пич, виж Савана. Има си корона и всичко останало. Със сигурност знае как да се изфука.
Савана, Емили и Еден седяха на първия ред заедно с останалите състезателки от конкурса „Прасковена красавица“; всички се потяха в тежките си официални тоалети. Савана беше облечена в тонове искрящ тюл в характерния Гатлинов прасковен цвят, с короната на Прасковена принцеса с изкуствени диаманти, съвършено балансирана на главата й, въпреки че шлейфът на роклята й се беше заплел в евтиния метален сгъваем стол. „Малката мис“, местният магазин за дрехи, сигурно го беше поръчал специално от Орландо.
Лив се приближи до мен, присвивайки очи, за да разгледа по-добре културния феномен Савана Сноу.
— Това ли е кралицата на „Южняшки пай“? — примигна и аз се опитах да си представя колко ли странно изглежда всичко това за външен човек. Почти се усмихнах.
— Може да се каже.
— Не осъзнавах, че печенето на пайове е толкова важно за американците. От антропологична гледна точка.
— Не знам как е по другите места, но тук, на Юг, жените се отнасят към печенето на сладкиши много сериозно. А това е най-голямото състезание за пайове в окръг Гатлин.
— Итън, насам!
Леля Мърси ми махаше с кърпичката в едната си ръка, докато с другата придържаше прочутия си кокосов пай. Икономката Телма вървеше след нея, разбутвайки хората с инвалидната й количка. Всяка година леля Мърси участваше в състезанието и всяка година получаваше почетна панделка за кокосовия си пай, въпреки че беше забравила как да го прави още преди двайсетина години, но никой от съдиите не беше достатъчно смел, за да го пробва и да й го каже.