— Лив, изчезвай оттук. Мини отзад. Всички тичат към страничните изходи.
Посочих й изхода зад гърба ми. Джон Брийд все още стоеше там и се усмихваше доволен от създадения от него хаос, без да сваля зелените си очи от сцената. Независимо дали очите му бяха зелени или не, със сигурност не беше от добрите. Линк вече беше стигнал до майка си и махаше буболечките и червеите от нея, докато тя пищеше, изпаднала в пълна истерия. Започнах да си проправям път към предните редици.
— Някой да ми помогне! — Мисис Сноу приличаше на героиня от филм на ужасите, уплашена, пищяща, роклята й беше като оживяла от гърчещите се буболечки. Дори и аз не я мразех толкова много, за да й пожелая такова нещо.
Хвърлих бърз поглед към Ридли, която продължаваше да ближе близалката си, като при всяко близване се появяваха още и още насекоми. Не знаех, че може сама да направи нещо толкова голямо, но все пак и чародеецът й помагаше.
Лена, какво става?
Ама все още стоеше на подиума и изглеждаше така, все едно можеше да събори цялата палатка върху нас само с един поглед. Буболечките и червеите пълзяха върху краката на всички останали, но не бяха достатъчно смели, за да я докоснат. Дори гадинките бяха наясно с тия неща. Тя се взираше в Лена, очите й бяха присвити, челюстта стегната, както беше от момента, в който първата буболечка изпълзя от шахматния пай на мисис Линкълн. „Ще оправиш ли това, или трябва аз да се намеся?“
Лена не беше мръднала от мястото си до колоната, косата й продължаваше да се къдри от чародейския бриз, ъгълчетата на устните й бяха извити в нещо като подобие на усмивка. Разпознах това изражение. Задоволство.
Никой не знае какво има всъщност в пая му.
Лена не се опитваше да ги спре. Тя беше част от всичко това.
Лена! Спри!
Но нямаше какво да се спира. Това беше разплата за „Ангелите пазители“ и за събранието на Дисциплинарния комитет, за всяка тенджера с храна, оставена пред портите на „Рейвънуд“, и всеки изпълнен със съжаление поглед, за всяко неискрено съболезнование, поднесено от хората в Гатлин. Лена си връщаше за всеки поглед, дума и жест, които беше търпяла; беше ги съхранявала досега на тайно място и сега настъпи времето да ги хвърли като бомба в лицата на тези хора. Предположих, че това беше нейният начин да каже „сбогом“.
Ама се обърна към нея, като че ли двете бяха сами в палатката.
— Стига, дете. Не можеш да получиш това, което искаш, от тези хора. Извинение от град, достоен за съжаление, няма да облекчи болката ти. То е просто поредният пай, кух отвътре.
Гласът на леля Пру над вика глъчката.
— Господи боже, помощ? Грейс получи инфаркт!
Леля Грейс лежеше в безсъзнание на пода. Грейсън Пити беше коленичил над нея и й мереше пулса, а леля Пру и леля Мърси махаха буболечките от сестра си.
— Казах „стига“! — изкрещя Ама от подиума и докато тичах към леля Грейс, можех да се закълна, че палатката щеше да се срути върху нас от силата на гласа й.
Тъкмо коленичих до леля Грейс, за да й помогна, и видях Ама да вади нещо от дамската си чанта и да го вдига над главата си. „Еднооката заплаха“, нашата стара дървена лъжица в пълния й блясък. Стовари я върху масата пред себе си с все сила.
— Оооо!
В другия край на палатката Ридли се сгърчи, близалката падна от ръката й и се затъркаля по мръсния под, сякаш Ама беше замахнала директно по нея.
За секунда всичко спря.
Потърсих с очи Лена, но тя беше изчезнала. Заклинанието, или каквото беше там, бе разрушено. Буболечките и летящите хлебарки изхвърчаха от палатката и по земята останаха да пълзят само ларвите и червейчетата. Останах и аз, приведен над леля Грейс, за да се уверя, че още диша.
Лена, какво направи?
Линк ме последва навън объркан както обикновено.
— Нищо не разбирам. Защо Лена ще помага на Ридли и на оня чародеец да направят такава гадост? Някой можеше сериозно да пострада.
Огледах близките въртележки, за да проверя за някакви следи от Лена или Ридли. Но не ги видях, имаше само няколко доброволци, подкрепящи възрастните жени и раздаващи пластмасови чаши с вода на жертвите на адското състезание с пайове.
— Като леля Грейс ли?
Линк изтръска шортите си, за да се увери, че по тях не са останали никакви ларви.
— Мислех, че си е заминала. Голям късмет, че само беше припаднала. Сигурно е от жегата.