— Да, голям късмет.
Но аз самият не се чувствах късметлия. Бях прекалено ядосан. Трябваше да намеря Лена, дори тя да не искаше да бъде намерена. Трябваше да ми каже защо беше тероризирала всички в тази палатка, за да си отмъсти на… кого всъщност? На няколко застаряващи бивши кралици на красотата? Или на майката на Линк, която беше само застаряваща? Радли би направила нещо такова, не и Лена. Не беше присъщо за нея.
Стъмваше се и Линк се взираше с мъка в тълпата през истеричните дами от църквата на фона на примигващите светлини.
— Къде изчезна Лив? Не беше ли с теб?
— Не знам. Казах й да излезе отзад, когато буболечките започнаха да ни нападат.
Линк трепна при думата „буболечки“.
— Не трябва ли да я потърсим?
Пред Къщата на забавленията се бяха събрали доста хора, така че се запътихме натам.
— Останах с впечатлението, че Лив може да се грижи сама за себе си.
— Май си прав.
Завихме край ъгъла на няколко метра от Тунела на любовта. Радли, Лена и Джон бяха седнали в предните овехтели пластмасови колички, боядисани да приличат на гондоли. Лена седеше по средата, с наметнато върху раменете си кожено яке. Само че тя нямаше кожено яке. Джон имаше.
Извиках името, без дори да помисля.
— Лена!
Остави ме на мира, Итън.
Не. Какво си мислеше, че правиш?
Не мислех. Най-накрая направих нещо.
Да. Нещо глупаво.
Не ми казвай, че си на тяхна страна.
Вървях колкото можех по-бързо. Линк се опитваше да не изостава.
— Ще се сбиеш, нали? Човече, надявам се тоя чародеец да не избълва огън срещу нас или пак да не ни превърне в статуи.
Линк обикновено е готов на бой без замисляне. Въпреки че е слабичък, той е висок почти колкото мен и два пъти по-луд. Но перспективата да се бие със свръхестествени сили не му изглеждаше особено привлекателна. Прав беше, че преди дори да посегнем, можехме да пламнем.
Не исках да се забърква в повече неприятности заради мен.
— Ще се оправя. Върви да намериш Лив.
— Няма начин, пич. Ще ти пазя гърба.
Когато стигнахме до гондолите, Джон пристъпи пред момичетата закрилнически, като че те се нуждаеха от защита.
Итън, махай се оттук.
Чувах гласа й в главата си, но този път аз не й отговорих.
— Ей, любовнико, к’во става? — усмихна се Ридли и махна обвивката на поредната си близалка.
— Майната ти, Ридли.
Забеляза Линк зад гърба ми и усмивката й изчезна.
— Привет и на теб, палавнико. Искаш ли да се повозим в Тунела на любовта?
Опитваше се да говори закачливо, но вместо това звучеше притеснено. Линк я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си почти като истинско гадже.
— Какво си мислеше, че правиш там? Някой можеше да пострада. Четиристотингодишната баба на Итън за малко да получи инфаркт.
Ридли издърпа ръката си.
— Само няколко буболечки, какво толкова? Не драматизирай прекалено. Май те харесвах повече, когато беше по-послушен.
— Да, обзалагам се.
Лена бутна Джон встрани и пристъпи към мен.
— Какво стана? Леля ти добре ли е?
Приличаше на моята стара Лена, мила и загрижена, но вече не й вярвах. Преди няколко минути си отмъщаваше на жените, които мразеше, и заедно с тях на всички останали, намиращи се по случайност в палатката по същото време, а сега беше момичето, което целунах зад будката за билети. Нещо не се връзваше.
— Какво правеше там? Как можеш да им помагаш?
Не бях осъзнал колко съм вбесен, докато не чух гласа си. Крещях. Джон реагира пръв.
Заби юмрука си в гърдите ми и аз се превих на две.
— Итън! — Лена беше уплашена, това поне си личеше ясно. — Спри! Не знаеш какво правиш.
— Както сама каза. Поне най-накрая правя нещо.
— Прави нещо друго. Изчезвай оттук!
— Не можеш да й говориш така. Защо не си вървиш, преди да пострадаш.
Какво пропусках? Лена си беше тръгнала от мен преди по-малко от час, а сега Джон Брийд я защитаваше като че ли беше негова приятелка?
— Така ли? По-добре внимавай кого блъскаш, чародеецо!
— Чародеец? — Той пристъпи към мен, свивайки ръцете си в юмруци. Големи юмруци. — Не ме наричай така.
— А как да те наричам? Повелителят на буболечките?
Исках да ме удари.