Той посегна към мен, но аз избегнах първия удар. Постъпих глупаво. Дадох си сметка за цялото отчаяние и гняв, които бях сдържал в себе си, когато немощният ми човешки юмрук направи контакт със свръхестествената му челюст. Сякаш ударих цимент.
Джон примигна, зелените му очи станаха черни като въглен. Явно не почувства нищо.
— Не съм чародеец.
В доста спречквания и боеве бях участвал, но нищо не ме беше подготвило какво е да бъдеш ударен от Джон Брийд. Спомних си как се биеха Макон и брат му Хънтинг, тяхната невероятна сила и бързина. Джон едва се помръдна и аз лежах по гръб на земята. Помислих си, че ще загубя съзнание.
— Итън! Джон, спри! — пищеше Лена, черният грим се беше разтекъл по лицето й.
Чух Джон да запраща Линк в калта. Трябваше да му го призная, той се изправи на крака по-бързо от мен. Само дето също толкова бързо беше проснат отново. Надигнах се от земята. Не бях чак толкова сериозно ударен, но щеше да ми бъде доста трудно да прикрия синините и ожулванията от Ама.
— Достатъчно, Джон — опитваше се Ридли да звучи спокойно, но в гласа й се долавяше особена нотка и тя изглеждаше уплашена — доколкото Ридли можеше да бъде уплашена. Хвана го за ръката. — Стига. Да вървим. Трябва да сме на друго място.
Линк я погледна в очите, което не беше доста трудно, като се има предвид, че лежеше в калта.
— Не ми прави услуги, Рид. Мога и сам да се грижа за себе си.
— Виждам, боксьорчето ми. Ти си истински шампион.
Линк мигна, засегнат от подигравката й, а може би от болката.
И в двата случая той определено не беше свикнал да бъде човекът на земята по време на бой. Пак се изправи на крака и сви юмруци, готов за нова схватка.
— Само загрявах, бейби, само загрявах. Сега ще видиш на какво са способни юмруците ми.
Ридли застана между него и Джон.
— Не. Юмруците ти имат нужда от почивка.
Линк отпусна ръце и удари ядосано земята с крак.
— Все тая. Можех да го сваля, ако той не беше… какво, по дяволите, си ти, човече?
Не дадох възможност на Джон да отговори, защото вече знаех какво ще каже.
— Той е някакъв вид инкубус.
Погледнах към Лена. Тя все още плачеше, сгушила се в якето на Джон, но аз не се опитах да говоря с нея. Вече не бях сигурен коя е тя.
— Смяташ, че съм инкубус? Демонски воин? — изсмя се Джон.
Ридли направи гримаса.
— Не се перчи толкова. Никой вече не нарича инкубусите демонски воини.
Джон изпука кокалчетата на ръцете си.
— Аз съм от старата школа.
Линк изглеждаше объркан.
— Мислех, че вие, вампирите, трябва да се скатавате през деня.
— И аз мислех, че вие, селяците, карате само раздрънкани тампони със знамето на Конфедерацията, изрисувано на капака им — засмя се Джон отново, но това не беше смешно. Ридли застана между тях.
— Какво значение има това, палавнико? На психолог ли се правиш? Джон не обича много правилата. Той е… уникален. Харесва ми да мисля за него като за най-доброто от двата свята.
Нямах представа за какво говори Ридли. Но каквото и да беше Джон Брийд, тя нямаше да ни каже.
— Така ли? А на мен ми харесва да мисля как изпълзява обратно в своя свят и се разкарва от нашия — каза наперено Линк, но когато Джон погледна към него, побледня като платно.
Ридли се обърна към Джон.
— Да вървим.
Запътиха се отново към Тунела на любовта, количките продължаваха да подскачат леко под старата дървена арка, изрисувана така, че да прилича на мост във Венеция. Лена се поколеба.
— Лена, не отивай с тях.
Тя се задържа там за секунда, сякаш обмисляше дали да не се втурне обратно в прегръдките ми. Но нещо я спираше. Джон й заговори тихичко в ухото и тя се качи в пластмасовата гондола. Погледнах към единственото момиче, което някога бях обичал. Черна коса и златни очи вместо зелени.
Вече не може да се преструвам, че златното не означава нищо.
Гледах как количката изчезва, оставяйки мен и Линк зад себе си. Така, пребити и насинени, както бяхме в пети клас, когато Емъри и брат му ни натупаха на площадката.
— Хайде. Да се махаме оттук. — Линк вече си тръгваше. Беше се стъмнило и светлините от виенското колело проблясваха, когато кабинките се въртяха. — Защо реши, че е инкубус?
Той се успокояваше от факта, че беше пребит от демон, а не от някакъв обикновен тип.
— Очите му станаха черни и имах чувството, че ме удари с чук.