— Готов ли си?
Фенерът потрепваше в ръката му.
— Където си ти, там съм и аз.
Протегнах ръката си напред и тя премина през познатата решетка, поставена откъм гърба на сградата. Всъщност това беше замаскираният вход към „Lunae libri“. Нищо в Гатлин не е такова, каквото изглежда на пръв поглед — поне не и ако е свързано с чародейците.
— Изненадан съм, че това заклинание още работи.
Линк гледаше как издърпвам ръката си обратно и тя се появява цяла-целеничка от омагьосаната решетка.
— Лена ми разказа, че то дори не е особено сложно. Просто някакъв номер за скриване, който Ларкин направил.
— Някога питал ли си се дали не е капан?
Фенерът трепереше толкова силно, че светлината едва стигаше до решетката.
— Има само един начин да разберем.
Затворих очи и пристъпих напред. В един миг стоях сред храсталаците зад сградата на ДАР, а в следващия бях в каменно приземие, което водеше към сърцето на чародейската библиотека. Потръпнах, когато преминах омагьосания праг на библиотеката, но не защото почувствах нещо свръхестествено. Тръпката, усещането за това, че правиш нещо погрешно, идваше от факта, че всичко си беше съвсем нормално. Въздухът си беше въздух и от двете страни на решетката, въпреки че в приземието цареше пълен мрак. Не усещах никаква магия, нито тук, нито някъде другаде в Гатлин или под него. Чувствах се само посинен и бесен, но и изпълнен с надежда. Бях убеден, че Лена изпитва нещо към Джон. Но ако имаше някаква възможност да греша и да се окаже, че Джон и Ридли й влияеха, си струваше да съм от другата страна на решетката отново.
Линк се препъна, докато минаваше през портала след мен, и изпусна фенера си. Той се претърколи по стъпалата надолу и ние останахме в мрака. После факлите от двете страни на стълбището започнаха да се запалват от само себе си една по една.
— Съжалявам. Тия неща винаги ме притесняват.
— Линк, ако не искаш да правиш…
Не виждах лицето му сред сенките. След секунда чух гласа му:
— Разбира се, че не искам да правя това. Нали знаеш, не казвам, че Ридли е любовта на живота ми. Не е. Щеше да е шантаво, нали? Но ако това, което Лена казва, е истина и Ридли иска да се промени? Ами ако вампирчето влияе по някакъв начин и на нея?
Съмнявах се, че някой може да влияе на Ридли, освен нея самата. Но не казах нищо.
Не ставаше дума само за Лена и мен. Ридли все още беше под кожата на Линк, по един лош начин. Не ти трябва да се влюбваш в Сирена. Влюбването в чародейка си е достатъчно тежко.
Последвах го в мъждукащата, осветена само от факлите тъмнина на света, разположен под нашия град. Напуснахме Гатлин и влязохме в света на чародейците, място, където всичко можеше да се случи. Опитах се да не мисля за времето, когато исках точно това.
Винаги когато минавах под каменния свод, на който бяха издълбани думите „DOMUS LUNAE LIBRI“, влизах в друг свят, в някаква паралелна вселена. Засега някои части от този свят бяха познати — мирисът на покрития с мъх камък, тежката сладникава миризма на пергамент от Гражданската война, че и по-отдавна, димът от факлите, надвиснали от гравирания таван. Можех да помириша влажните стени, да чуя случайната капка от подземните води, проправящи си път под каменния под. Но имаше и други части, които не ми бяха познати. Мракът в краищата на лавиците с книги, местата в библиотеката, които никой смъртен не беше виждал. Запитах се колко ли от това беше видяла майка ми.
Стигнахме до долу.
— А сега какво? — Линк намери фенера си и го насочи към колоната до себе си. Заплашителна каменна глава на грифон ни погледна оттам. Той отклони фенера и попадна на зъбат гаргойл. — Ако това е библиотеката, не искам да знам как изглежда чародейският затвор.
Чух звуци от разгарящи се пламъци.
— Почакай малко.
Една по една факлите, заобикалящи ротондата, пламваха и вече можехме да видим колонадата с редиците митологични създания — някои чародейски, някои смъртни — увиващи се около всеки пиедестал.
Линк се сви.
— Това място е доста сбъркано. Само казвам.
Докоснах гравираното женско лице, гърчещо се в ужасна агония сред огнени пламъци. Линк прокара ръка по друго лице с няколко редици кучешки зъби.
— Виж кучето. Прилича на Бу.
Погледна отново, видя, че зъбите излизат от мъжка глава, и отдръпна рязко ръката си.