Бяхме заобиколени от виещи се спираловидно гравирани камъни, направени като че ли едновременно от камък и дим. От извивките и гънките на колоната до мен изплува лице, което ми се стори познато. Не бях съвсем сигурен, защото имаше прекалено много скала около него. Лицето сякаш се бореше с камъка, опитвайки се да си проправи път към мен. За секунда помислих, че устните му се движат, сякаш искаше да ми каже нещо.
Отстъпих назад.
— Какво, по дяволите, е това?
Линк стоеше до мен, зяпнал колоната, която отново се беше превърнала в обикновен стълб, обвит във виещи се вълни и спирали. Лицето се беше скрило в камъка, като глава, която изчезва под морската повърхност.
— Океанът, може би? Дим от огън? Има ли значение?
— Забрави.
Аз не можех, макар все още да не разбирах какво става. Познавах лицето в камъка. Бях го виждал някъде преди. Тази стая беше зловеща и напомняше, че чародейският свят е мрачно място, независимо на чия страна си ти.
Още една факла се запали и лавиците със стари книги, ръкописи и чародейски свитъци се появиха пред очите ни. Те излъчваха сияние от ротондата във всички посоки, като спици в колело, и отново изчезнаха в тъмнината зад тях. Последната факла пламна и вече можех да видя резбованото махагоново бюро, където трябваше да седи Мариан.
Беше празно. Макар Мариан винаги да казваше, че „Lunae libri“ е място на древна магия, нито Мрак, нито Светлина, без нея цялата библиотека ми се струваше доста мрачна.
— Тук няма никого — каза отчаяно Линк.
Взех една факла от стената и му я подадох, после свалих една и за себе си.
— Те са тук долу.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
Тръгнах уверено напред между лавиците, преструвайки се, че имам ясна идея къде отивам. Въздухът беше наситен с миризмата на ронещи се стари книги и древни свитъци, прашните дървени лавици стенеха под тежестта на стотиците години и векове, изпълнени с думи. Вдигнах факлата си към най-близкия рафт. „Тайните на пръстите: заклинание за косата на твоята девица“. „Тайните на езика: как да обвързваме хората“. „Тайните на карамела: съвети за прикриване“. Сигурно сме на Т.
— „Унищожение на смъртния живот“. Това трябва да е на У. — протегна се Линк към една книга.
— Не я пипай. Ще ти изгори ръката.
Бях си научил урока по трудния начин, от Книгата на луните.
— Не трябва ли поне да я скрием? Зад „Карамела“?
Линк имаше право.
Не бяхме минали и пет метра, когато чух смях. Момичешки смях, без съмнение, който отекваше в гравираните тавани.
— Чу ли това?
— Какво? — размаха факлата си Линк и за малко не подпали купчината със свитъци до себе си.
— Внимавай. Тук долу няма пожарни изходи.
Стигнахме до място, където се пресичаха няколко редици от покритите с книги лавици. Чух го отново, приличаше на музика. Беше красив и познат и звукът на този смях ме караше да се чувствам в безопасност, светът, сред който се намирах, стана по-малко чужд.
— Мисля, че някъде се смее момиче.
— Може да е Мариан. Тя е момиче. — Погледнах го, сякаш се беше побъркал, а той сви рамене. — Добре де, донякъде.
— Не е Мариан.
Направих му знак с ръка да млъкне и да се заслуша, но звукът беше изчезнал. Тръгнахме в посоката, от която идваше смехът, и проходът зави няколко пъти, докато накрая стигнахме до друга ротонда, подобна на първата.
— Дали е Лена или пък Ридли?
— Не знам. Насам.
Почти не чувах звука, но всъщност знаех кой е. Част от мен винаги беше подозирала, че ще намеря Лена, независимо къде е тя. Не можех да го обясня, просто го знаех.
Беше напълно логично. Щом нашата връзка беше толкова силна, че сънувахме едни и същи сънища и можехме да общуваме без думи, защо да не мога да усетя къде се намира тя? Беше същото като да се прибираш от училище към вкъщи или някое друго място, където ходиш всеки ден, и си спомняш как си тръгнал от паркинга, а след това се сепваш и виждаш, че паркираш на алеята пред дома си и нямаш представа как си стигнал там.
Тя беше моята цел. Аз винаги пътувах към Лена. Дори когато не исках. Дори когато тя не вървеше към мен.
— Още малко.
На следващия завой пред нас се разкри коридор, покрит с бръшлян. Повдигнах факлата си и един месингов фенер, висящ сред листата, се запали от само себе си.
— Виж.
Светлината от фенера разкриваше очертанията на врата, скрита под виещите се лози на бръшляна. Опипах с ръка стената, докато не открих студеното кръгло желязо на мандалото. Беше във формата на полумесец. Чародейската луна.