Отново чух смеха. Беше Лена. Има някои неща, които момчето просто усеща. Познавах Лена. И бях сигурен, че сърцето ми няма да ме подведе.
В момента то блъскаше силно в гърдите ми. Бутнах вратата и тя проскърца, натежала от годините. Отвори се тя и пред очите ни се разкри великолепен кабинет. На далечния край на стаята имаше легло с балдахин. Едно момиче лежеше по корем в него и пишеше в малка червена тетрадка.
— Лена!
Момичето вдигна глава към нас изненадано.
Само че не беше Лена.
Беше Лив.
15.VI
Водачът
Първият момент на осъзнаването увисна във въздуха, мълчалив и неловък. Вторият избухна в шумна какофония. Линк крещеше на Лив, която крещеше на мен, а аз крещях на Мариан, която ни чакаше да спрем.
— Какво правиш тук?
— Защо ме изостави на панаира?
— Какво прави тя тук, лельо Мариан?
— Влезте.
Мариан отвори широко вратата и отстъпи встрани, за да влезем вътре. Вратата се затвори с трясък зад гърба ми и чух как ключалката се превъртя. Обзе ме внезапен пристъп на паника, на клаустрофобия, което беше доста странно, защото стаята не беше никак малка. Но все пак се чувствах затворен. Въздухът беше тежък, задушен и имах чувството, че съм проникнал в много лично пространство, нечия спалня. И също като смеха, тя ми изглеждаше позната, макар че за пръв път стъпвах тук. Като лицето в камъка.
— Къде сме?
— Всеки въпрос с времето си, Итън. Аз ще отговоря на твоите, а ти ще отговориш на моите.
— Какво прави Лив тук?
Не знам защо бях толкова бесен, но бях. Не можеше ли да има поне един нормален човек около мен? Защо всеки трябваше да има таен живот?
— Седни. Моля те — посочи Мариан към столовете край кръглата маса в центъра на стаята.
Лив също изглеждаше ядосана, стана от леглото и се изправи пред камината, която грееше с невъзможен на пръв поглед огън — бял и ярък, вместо оранжев и изгарящ.
— Оливия е тук, защото е асистентката ми за лятото, която ми помага в проучванията. Сега аз имам въпрос към теб.
— Чакай. Това не е истински отговор. Вече го знаех.
Не отстъпвах по инат на Мариан. Гласът ми отекна в помещението, вдигнах глава, за да видя колко е високо, и едва сега забелязах изящния полилей, висящ от сводестия таван. Беше направен от някакво бяло рогово вещество, може би кости? По железните чашки се беше натрупал восък от капещите от години свещи, които хвърляха в стаята бледа, мъждукаща светлина, осветявайки някои от ъглите й, докато други оставаха тъмни и скрити. В сенките на най-отдалечения ъгъл забелязах високо легло от слонова кост, също покрито с балдахин. Бях виждал същото някъде преди. Всичко днес беше като чудовищно deja vu и това направо ме побъркваше.
Мариан седна отново в стола си невъзмутимо.
— Итън, как намери това място?
Какво можех да й кажа, когато Лив стоеше до мен? Помислих, че е Лена, даже почувствах, че е тя. Но вместо това инстинктите ми ме доведоха до Лив? Самият аз не разбирах какво става с мен.
Огледах се наоколо. Черни шкафове се издигаха от пода до тавана, натежали от книги и странни предмети, които очевидно бяха личната колекция на човек, обикалял по света повече пъти, отколкото аз се бях отбивал до „Стоп енд Шоп“. А като се има предвид, че това беше единственият ни магазин, означаваше страшно много. Прашни бутилки и всякакви малки шишенца бяха струпани на една от лавиците като в стара аптека. Друга беше препълнена с книги. Напомни ми на стаята на Ама, само че без купчините от стари вестници и стъклениците с пръст от гробището. Но една от книгите привлече вниманието ми: „Мрак и Светлина. Началата на магията“.
Познах я — и леглото, и библиотеката, и безукорната подредба на красивите вещи. Тази стая можеше да принадлежи на един-единствен човек, който всъщност дори не беше точно човек.
— Това е стаята на Макон, нали?
— Възможно е.
Линк изпусна странния ритуален кинжал, с който се беше заиграл. Той се изтърколи на пода и Линк се засуети, за да го вдигне бързо и да го постави обратно на рафта. Мъртъв или не, Макон Рейвънуд все още го ужасяваше.
— Предполагам, че чародейският тунел ни свързва директно със стаята му в „Рейвънуд“.
Тази стая беше почти огледално отражение на спалнята на Макон, с изключение на тежките завеси, които там спираха слънчевата светлина.