— Може би.
— Донесла си дневника му тук, защото не искаше да го виждам повече след видението, което имах в архива.
Мариан отговори, като подбираше внимателно думите си:
— Да кажем, че си прав и че това е личният кабинет на Макон, мястото, където си събираше мислите. Дори и така да е, как ни намери тази вечер?
Подритнах дебелата индианска черга в краката ми. Беше в черно и бяло, изтъкана със сложни фигури. Не исках да обяснявам как бях намерил това място. Беше доста смущаващо. А и ако го кажех на глас, можеше наистина да се окаже вярно. Но как беше възможно? Как инстинктите ми можеха да ме доведат до някого другиго освен Лена?
Обаче, ако не кажех на Мариан, можеше никога вече да не изляза от тази стая. Затова реших да споделя половината истина.
— Търсех Лена. Тя е тук долу с Ридли и нейния приятел Джон и мисля, че има проблем. Лена направи нещо днес на панаира…
— По-просто казано, Ридли си беше Ридли. Но и Лена беше Радли. Близалките явно са се преработили тази вечер.
Линк развиваше опаковката на луканковата пръчица, която извади от джоба си, защото дори в такава ситуация нищо не можеше да му попречи да яде, ако огладнее, и не забеляза, че му хвърлих убийствен поглед. Не исках да споделям повече подробности с Мариан или Лив.
— Бяхме в ротондата и чух момичешки смях. Тя звучеше… щастливо. Последвах я дотук. Искам да кажа, гласа й. Не мога да го обясня.
Погледнах Лив. По бледата й кожа бяха избили румени петна. Беше се втренчила в някаква конкретна точка на празната стена.
Мариан плесна с ръце, сякаш беше получила просветление.
— Предполагам, че смехът ти се е сторил познат.
— Да.
— И си го последвал, без дори да се замислиш. По-скоро по инстинкт.
— Може и така да се каже.
Не бях сигурен какво означаваше това, но Мариан беше добила изражението на лудия учен на прага на велико откритие.
— Когато си с Лена, понякога общувате ли си без думи?
Кимнах.
— Имаш предвид Келтската нишка!
Лив погледна шокирано към мен.
— Как може обикновен смъртен да знае за Келтската нишка!
— Чудесен въпрос, Оливия. — Начинът, по който двете се споглеждаха, ме дразнеше ужасно. — Въпрос, който заслужава отговор.
Мариан отиде до лавиците и започна да търси нещо в библиотеката на Макон, леко нервно, както жените търсят ключовете си в дамската чанта. Гледах я как рови из книгите на чичото на Лена и изпитах странно притеснение, почувствах се някак неловко, въпреки че него го нямаше тук, за да види това.
— Просто се случи. Някак се намерихме, в главите си.
— Можеш да четеш мисли и не си ми казал? — зяпна ме Линк, сякаш бях Сребърният сърфист. Почеса се нервно по главата. — Ей, пич, извинявай за всичко, което си мислех за Лена. Само те пробвах. — Извърна поглед встрани. — И сега ли го правиш? Правиш го, нали? Човече, разкарай се от главата ми.
Отстъпи назад от мен и се заби в един шкаф с книги.
— Не мога да чета мислите ти, идиот такъв. Понякога с Лена чуваме мислите на другия, това е. — Линк изглеждаше успокоен, но нямаше да му се размине така лесно. — Какво беше това, дето си го мислел за Лена?
— Нищо. Просто се пошегувах.
Извади книга от рафта и се престори, че я разглежда с интерес.
Мариан взе книгата от ръцете му.
— Ето я. Точно тази книга ми трябваше.
Отвори опърпаното кожено томче и започна да прелиства страниците с бясна скорост, което показваше, че търси нещо конкретно. Успях да зърна част от страниците — книгата приличаше на наръчник или справочник.
— Ето — подаде я на Лив. — Някое от тези звучи ли ти познато?
Лив се приведе напред и двете започнаха заедно да прелистват страниците, кимайки с глава. Мариан се изправи и взе книгата от Лив.
— Сега. Как може обикновен смъртен да общува чрез Келтската нишка, Оливия?
— Не може. Освен ако не е обикновен смъртен, професор Ашкрофт.
Усмихваха ми се, сякаш бях дете, което прави първите си стъпки, или като че ли всеки момент щяха да ми кажат, че съм смъртоносно болен. Ефектът от тази комбинация беше убийствен и ми се прииска да избягам надалече оттук.
— Ще ме осветлите ли какво ви развеселява? Каква е шегичката?