— Няма никаква шега, Итън. Защо не погледнеш сам? — подаде ми книгата Мариан.
Погледнах страницата. Бях прав за наръчника. Това беше нещо като чародейска енциклопедия с рисунки и текстове на различни езици, които не разбирах. Но имаше и на английски.
— Водачът — погледнах към Мариан. — Това ли мислиш, че съм?
— Продължавай.
— „Водачът. Онзи, който познава пътя. Синоними: dux, speculator, gubernator. Водач, наблюдател, ръководител. Този, който сочи пътя.“
Вдигнах глава, бях объркан. За разлика от Линк, който поне веднъж беше наясно.
— Значи е като човешки компас? Що се отнася до свръхсилите, това си е доста слаба работа. Ти си нещо като чародейски вариант на Аквамен.
— Кой е Аквамен? — Мариан не четеше много комикси.
— Той говори с рибите — поклати глава Линк. — Не е като да имаш рентгенови очи или суперсили като Спайдърмен или Супермен.
— Аз нямам суперсили.
Нали така?
— Продължавай да четеш — потупа Мариан страницата пред мен.
— „Още преди кръстоносните походи ние служехме. Имахме много имена и нито едно. Ние бяхме шепотът в ухото на първия китайски император, докато замисляше Великата стена, бяхме верният спътник, застанал до рамото на най-доблестния шотландски рицар, решил да защити независимостта на страната си. От векове смъртните с важна мисия са имали водачи, които да ги напътстват. Ние посочихме пътя на заблудилите се кораби на Колумб и Васко да Гама, ние съществуваме, за да напътстваме и чародейците, чийто жизнен път е предопределен за важни дела. Ние…“ — Не схващах нищо от това, което четях. После чух гласа на Лив да завършва изречението, явно беше запомнила думите наизуст:
— „… сме тези, които намират загубеното. Ние сме тези, които знаят пътя.“
— Довърши.
Мариан внезапно беше станала сериозна, сякаш думите бяха някакво пророчество.
— „Отдадени сме на величието, за велики цели, за велики дела. Отдадени сме на гибелта, за гибелни цели, за гибелни дела.“
Затворих книгата и я върнах на Мариан. Не исках да знам нищо повече.
Беше ми трудно да разгадая изражението на Мариан. Тя разлистваше страниците на книгата отново и отново, а после вдигна поглед към Лив.
— Смяташ ли?
— Възможно е. Имало е и други.
— Не и за Рейвънуд. И за Дюшан се съмнявам.
— Но вие сама го казахте, професор Ашкрофт. Решението на Лена ще има сериозни последици. Ако избере Светлината, всички тъмни чародейци ще умрат, а ако избере Мрака… — Лив не довърши. Всички знаехме останалото. Всички светли чародейци в семейството й щяха да умрат. — Не може ли да се каже, че нейният път е предопределен за важни дела?
Не ми допадаше насоката на разговора, макар да не бях сигурен накъде точно е поел.
— Ехо? Аз съм тук. Малко обяснение?
Лив заговори бавно, сякаш бях дете в библиотека, търсещо за пръв път книга за лятото.
— Итън, в чародейския свят само тези, предопределени за велики цели, имат Водачи. Водачите не се появяват често, може би веднъж на сто години, и никога не е случайно. Ако ти си Водач, значи си тук по някаква причина — велика или ужасяваща, гибелна причина. Ти си мостът между световете за чародейците и за смъртните и каквото и да правиш, трябва да внимаваш много.
Отпуснах се на леглото, а леля Мариан приседна до мен.
— Ти имаш своя собствена съдба, както и Лена. Което означава, че нещата доста се усложняват.
— Мислиш, че изминалите няколко месеца не са били сложни?
— Нямаш представа какво съм виждала. Или какво е виждала майка ти — извърна глава встрани Мариан.
— Значи смяташ, че съм един от тези Водачи? Аз съм човешки компас или нещо подобно, както каза Линк?
— Повече от това е. Водачите не просто познават пътя. Те са пътят. Те насочват чародейците в посоката, в която им е предопределено да тръгнат, път, който може би не биха могли да намерят сами. Може да си Водач за семейство Рейвънуд или за Дюшан. Все още не е много ясно.
Лив, изглежда, знаеше за какво говори, което ме объркваше. Мисълта ми се връщаше непрекъснато към това, което ми казваха тя и Мариан, и се опитвах да го проумея сред хаоса от емоции, които изпитвах.
— Лельо Мариан, кажи й. Не може да съм един от тези Водачи. Родителите ми са обикновени смъртни.
Не споменавахме очевидното, че майка ми е била част от чародейския свят също като Мариан, само че по начин, за който никой не говореше, поне не и с мен.