Замислих се за лицето на колоната, за смеха и за чувството на deja vu, което бях изпитал в стаята на Макон. Майка ми ли беше? Бях чакал месеци за някакъв знак от нея — от следобеда в кабинета, когато с Лена намерихме съобщението в книгите. Дали най-накрая тя се опитваше да се свърже с мен? Ами ако не беше тя?
Внезапно си дадох сметка и за нещо друго.
— Ако бях един от тези Водачи — не казвам, че съм се вързал на тази история — тогава мога да открия Лена, нали? Предполага се да се грижа за нея, защото съм нейният… компас.
— Не сме сигурни в това. Обвързан си с някого, но не знаем кой е той.
Бутнах стола назад и отидох до шкафа. Дневникът на Макон беше в края на лавицата.
— Обзалагам се, че се сещам кой знае.
Протегнах се напред.
— Итън, спри! — изкрещя Мариан. Пръстите ми едва докоснаха корицата и усетих как подът под мен се разтваря и потъвам в пустотата на друг свят.
В последната секунда една ръка сграбчи моята.
— Вземи ме с теб, Итън.
— Лив, не…
Момиче с дълга кестенява коса се притискаше отчаяно към високо момче с лице, заровено в гърдите му. Клоните на огромен дъб се спускаха край тях и създаваха впечатление, че те са сами на някакво уединено място, а не само на метри от покритите с бръшлян сгради на университета „Дюк“.
Момчето обхвана нежно лицето й с ръце и го повдигна, за да я погледне в очите.
— Мислиш ли, че ми е лесно? Обичам те, Джейн, и знам, че никога няма да изпитвам същото към някоя друга. Но нямаме избор. Знаеше, че ще настъпи това време и ще трябва да се разделим.
Джейн вирна сърдито брадичка.
— Винаги има избор, Макон.
— Не и в този случай. Няма такъв избор, в който животът ти да не е в опасност.
— Но майка ти каза, че може би има начин. Ами пророчеството?
Макон блъсна гневно с ръка ствола на дървото.
— По дяволите, Джейн. Не обръщай внимание на дрънканиците на старите жени. Няма начин това да свърши по друг начин освен с твоята смърт.
— И какво, не можем да бъдем физически… близки — това няма значение за мен. Пак можем да сме заедно. Само това е важно.
Макон отстъпи назад, лицето му беше изкривено от болка.
— След като се променя, ще бъда опасен, ще бъда кървав инкубус. Те са жадни за кръв и баща ми казваше, че ще стана един от тях, както е станал той, както е станал неговият баща преди това. Ще бъда като всички мъже в семейството ми, още от времето на моя прапрапрадядо Ейбрахам.
— Прадядо ти Ейбрахам, онзи, който смятал, че най-големият грях за един чародеец е да се влюби в смъртна и да развали свръхестествената кръвна линия? Не можеш да вярваш и на баща си. Той беше на същото мнение. Не искаше да сме заедно, за да се върнеш в Гатлин, този ужасен град, и да се заровиш там завинаги като брат си. Сякаш си чудовище.
— Прекалено късно е. Вече усещам Трансформацията. По цели нощи стоя буден и се вслушвам в мислите на смъртните, гладен съм за тях. Скоро ще имам нужда от нещо повече, не само от мислите им. Чувствам, че тялото ми вече не може да сдържа това, което е вътре в мен, сякаш звярът всеки момент ще бъде освободен.
Джейн се извърна встрани, очите й отново се напълниха със сълзи. Но този път Макон нямаше да й позволи да пренебрегне думите му. Той я обичаше. И защото я обичаше, трябваше да я накара да разбере защо не могат да бъдат заедно.
— Дори когато стоя тук, светлината прогаря кожата ми. Чувствам болезнената сила на слънцето през цялото време. Вече се променям и ще става само по-лошо.
Джейн скри лице в шепите си, хлипайки.
— Казваш го само за да ме изплашиш, защото не искаш да потърсиш начин.
Макон я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне.
— Права си. Искам да те уплаша. Знаеш ли какво направи брат ми на смъртната си приятелка след Трансформацията си? — Замълча за секунда. — Разкъса я на парчета.
Без предупреждение Макон изви главата си назад, златистожълтите му очи сияеха около странните му черни зеници, като затъмнение на две слънца близнаци. Вече не гледаше Джейн.
— Не забравяй, Итън. Нещата никога не са такива, каквито изглеждат.