Два месеца по-късно все още не можех да погледна към птица, без да чуя звука на раздиращо се небе, което се отваря над главата ми.
17.IV
Прегорели вафли
Четири яйца, четири парчета бекон, кошница със солени бисквити (които по стандарта на Ама бяха приготвени без никакво масло), три вида мармалад и купичка с разбити мед и масло. А от миризмата, която се носеше из кухнята, беше ясно, че старата форма за печене на вафли работи. През последните два месеца Ама готвеше непрекъснато, нощ и ден. Кухненският плот беше отрупан с всевъзможни купи и съдове — сирейки, тенджери със зелен фасул, пържени пилета и разбира се, прочутата й черешова салата, която всъщност беше пудинг с череши, ананас и кока-кола. Надушвах и кокосова торта, портокалови ролца и нещо, което приличаше на пудинг, напоен с бърбън, но знаех, че има и още.
След като Макон умря и татко си тръгна, Ама не спираше да готви, да пече и да трупа купчини ястия едно след друго, сякаш можеше да сготви тъгата си. И двамата знаехме, че не можеше.
Ама не беше изпадала в такова състояние от смъртта на мама. Тя познаваше Макон Рейвънуд от много време, по-дълго, отколкото аз, а сигурно дори по-дълго и от самата Лена. Без значение колко невъзможни или непредсказуеми са били отношенията им, те бяха означавали много и за него, и за нея. Двамата бяха приятели, макар да не бях сигурен, че щяха да си го признаят. Но аз знаех, че е истина. Личеше си по лицето на Ама и по купчините храна, които трупаше из цялата кухня.
— Обади се д-р Съмърс.
Психиатърът на татко.
Ама не вдигаше поглед от формата за печене на вафли, а аз реших да не й изтъквам, че не е задължително да се взираш в този елементарен уред, за да изпечеш въпросните вафли.
— Какво каза?
Седях на старата дъбова маса и се взирах в гърба й, пристегнат здраво с кухненската престилка. Спомних си колко пъти се бях опитвал да се промъкна зад нея и да развържа тези връзки. Ама беше толкова ниска, че краищата им висяха почти до земята, като самата престилка. Опитах се да се концентрирам върху тази мисъл колкото можех по-дълго. Всичко беше по-добре от това да мисля за баща си.
— Смята, че татко ти е готов да се прибере у дома.
Стисках в ръка празната си чаша и гледах през нея към пространството, където нещата изглеждаха толкова разкривени, колкото бяха в действителност. Баща ми се намираше на място, наречено „Сини хоризонти“, в Колумбия4, вече два месеца. След като Ама разбра за несъществуващата книга, която той цяла година се преструваше, че пише, и след „инцидента“, както наричаше опита му да скочи от един доста висок балкон, тя се обади на леля Каролин. Леля ми го заведе в „Сини хоризонти“ още същия ден — нарече мястото „спа център“. Онзи вид спа център, в който се изпращат лудите роднини, когато имат нужда от това, което хората в Гатлин наричат „индивидуално внимание“, а всички останали извън Юга — просто „терапия“.
— Супер.
Супер. Не можех да си представя как татко си идва у дома, в Гатлин, и се разхожда из града с тъпата си пижама. Наоколо и без това имаше достатъчно лудост, изливана в тенджерите със „сладкишите на скръбта“, които почти всяка вечер оставях пред вратата на Първа методистка църква. Не бях експерт по чувствата, но виждах, че Ама изсипва и запечатва своите в сместа за тортите си и няма никакво желание да ги споделя с някого. По-скоро беше готова да сподели тортите.
Опитах се да поговоря веднъж с нея за това в деня след погребението, но тя прекрати разговора, преди дори да го започна.
— Станалото, станало. Отишлият си е отишъл. Там, където е сега Макон Рейвънуд, едва ли ще го видим отново, нито в този свят, нито в отвъдния.
Звучеше така, сякаш е приела тази мисъл, но ето ме мен два месеца по-късно — все още доставям пред вратата на църквата сладкиши и манджи. В една и съща нощ беше загубила двама от най-важните мъже в живота си — Макон и баща ми. Татко не беше мъртъв, но нашата кухня не правеше подобна разлика. Както Ама каза, отишлият си е отишъл.
— Пека вафли. Надявам се, че си гладен.
Вероятно това щяха да бъдат единствените думи, които щях да чуя от нея тази сутрин. Взех кутията с мляко и напълних чашата си догоре. Все още не бях свикнал да го правя. Ама преди мърмореше, когато пиех шоколадово мляко на закуска. Сега щеше да ми отреже огромно парче шоколадова торта, без да каже и дума, което само ме караше да се чувствам по-зле. И нещо още по-ужасно. Неделното издание на „Ню Йорк Таймс“ не беше отворено на кръстословицата, а черните й супер остри моливи втори номер стояха прибрани в шкафа. Ама просто гледаше през прозореца към облаците, покрили небето.