— Вие сте като охраната в даскалото — ухили се Линк. — Като Дебелака.
Лив присви очи. Сигурно и в Англия имаха мързеливи ченгета, охраняващи училищата.
— Не е нужно да ми обяснявате принципите на Общия ред, професор Ашкрофт. Изучила съм ги още в началния курс на обучение. Но как мога да пазя свидетелства за неща, които никога няма да ми бъде позволено да видя?
— Ще прочетеш за това в чародейските свитъци като останалите от нас.
— Мога ли да науча всичко оттам? За Шестнайсетата луна? За Призоваването, което може да развали проклятието на Дюшан? Можете ли да прочетете за някое от тези неща в свитъците? — Лив погледна лунния си часовник. — Нещо става. Свръхестественият с нечувани досега способности, виденията на Итън… а има и някои научни аномалии. Почти недоловими промени, които селенометърът ми отчита.
Почти недоловими, т.е. несъществуващи. Разпознавам измамника, когато го видя. Оливия Дъранд беше в капан като всички нас, а ние бяхме нейният билет за навън. Не се тревожеше какво може да ни се случи с Линк в Тунелите. Искаше да има живот. Като едно друго момиче, което познавах не много отдавна.
— Не забравяй…
Вратата се затвори, преди Мариан да довърши, но нас вече ни нямаше.
15.VI
Изгнанието
Вратата се затръшна зад нас. Лив намести износената кожена раница на рамото си, а Линк взе факла от стената на тунела. Бяха готови да ме последват в неизвестното, но вместо това стояхме там и се взирахме един в друг.
— Е? — погледна ме Лив с очакване. — Не е голяма философия. Или знаеш пътя, или не…
— Тихо. Дай му секунда — постави ръка на устата й Линк. — Използвай силата, млади Скайуокър.
Тая работа с Водача очевидно ми носеше нови отговорности. Те май наистина мислеха, че знам накъде да тръгнем, което водеше до сериозен проблем. Аз не знаех.
— Оттук.
Щях да се справя. Нямах избор.
Мариан каза, че чародейските тунели са безкрайни, цял свят под нашия, но не го разбирах напълно, чак досега. Когато завихме след първия ъгъл, проходът се промени, стесни се и стените станаха по-влажни и по-тъмни, леко извити — по-скоро приличаха на туба, отколкото на коридор. Опрях се до стената, за да се ориентирам, и изпуснах факлата си в калта.
— По дяволите.
Вдигнах я, хванах дървената дръжка между зъбите си и продължих напред.
— Гадост — оплака се Линк, когато факлата му угасна.
Лив вървеше зад него.
— И моята угасна.
Намирахме се в пълен мрак. Таванът беше толкова нисък, че трябваше да се навеждаме, за да минем под мръсните камъни.
— Човече, направо се побърквам.
Линк никога не беше харесвал тъмнината. Лив се провикна зад нас:
— По някое време трябва да стигнеш до…
Ударих главата си в нещо твърдо и ръбесто в мрака.
— Ох!
— … врата.
Линк явно беше извадил фенера от джоба си, защото трептящ кръг светлина освети кръглата врата пред мен. Беше от някакъв студен метал, не от напукано дърво или ронещ се камък като другите, които бяхме виждали тук. Приличаше повече на решетка на канализация в стената. Бутнах я с рамо, но тя не поддаде.
— А сега какво? — обърнах се към Лив, която за мен вече беше станала заместничка на Мариан по всички чародейски въпроси. Чух я как прелиства на тетрадката си.
— Не знам. Може би да натиснеш по-силно?
— Това ли намери в тетрадката си? — троснах й се аз.
— Искаш ли да изпълзя и да го направя вместо теб? — Лив също не беше в добро настроение.
— Хайде, деца. Аз ще бутна Итън, ти ще бутнеш мен, а Итън ще бутне вратата.
— Гениално — каза Лив.
— Рамо до рамо, Мини М.
— Какво?
— Мини Мариан. Ти беше тази, която искаше приключения. По-добра идея ли имаш?
Вратата нямаше дръжка или резе. Прилягаше идеално в стената, метален кръг в кръгла сводеста ниша. Нито лъч светлинка не преминаваше през почти незабележимите цепнатини в стената.
— Линк е прав. Нямаме друг избор, не можем да се върнем обратно точно сега. — Натиснах вратата с рамо. — Едно, две, три. Бутай!
Когато пръстите ми докоснаха металната повърхност, вратата се отвори на мига, сякаш в кожата ми имаше генетичен код, някакъв ключ, специално предназначен за нея. Линк връхлетя върху мен, а Лив се стовари върху двама ни. Главата ми се блъсна в нещо, което приличаше на камък, и паднах на пода. Чувствах се толкова замаян, че не виждах нищо. Когато отворих очи, над мен светеше улична лампа.