— Какво стана?
Линк звучеше объркано също като мен.
Опипах ръбовете на камъните с пръсти. Паваж.
— Просто докоснах вратата и тя се отвори.
— Невероятно.
Лив стоеше над нас и се опитваше да възприеме обстановката.
Лежах на улица сред място, което приличаше на Лондон от учебниците по история. Зад мен беше кръглата врата, в края на пътя. До нея имаше месингова улична табелка, на която пишеше „Западен вход, Централна библиотека“.
Линк се изправи до мен, като потъркваше главата си.
— По дяволите. Това е като онези улици, дето Джак Изкормвана е причаквал жертвите си.
Беше прав. Сякаш се намирахме в началото на тесен пасаж в Лондон през деветнайсети век. Беше тъмен, осветен само от мъждивия блясък на няколко газени фенера. Беше ограден и от двете страни с гърбовете на високи къщи от червени тухли. Лив се надигна от земята и направи няколко крачки по пустата уличка, вдигайки глава към стара метална табела: „Крепостта“.
— Това трябва да е името на този тунел. Изумително. Професор Ашкрофт ми разказваше, но не можех да си го представя. Май книгите не могат да ти покажат всичко в истинската му светлина, нали?
— Ами да, не е като на пощенските картички. — Линк се изтупа и огледа наоколо. — Искам само да знам къде изчезна таванът?
Сводестия таван на тунела го нямаше и над главите ни се простираше мрачното нощно небе, толкова голямо и истинско, пълно със звезди като всяко нощно небе, което някога бях виждал.
Лив извади тетрадката си и започна да пише вътре.
— Не схващаш ли? Това са чародейски тунели. Не са просто някаква подземна система за придвижване, по която чародейците да стигат до библиотеката под Гатлин, за да си вземат някакви книжки.
— А какво са тогава?
Погалих с ръка грубите тухли в стената на най-близката до мен сграда.
— По-скоро пътища към друг свят. Или, казано по друг начин, една съвсем друга, паралелна на нашата вселена.
Стори ми се, че чух нещо, и сърцето ми подскочи. Като че ли Лена проговори в мислите ми, свързвайки се отново с мен. Но грешах.
Беше музика.
— Чухте ли това? — попита Линк и аз почувствах огромно облекчение. Поне веднъж музиката не звучеше само в моята глава. Приличаше на чародейската музика от купона за Хелоуин в „Рейвънуд“ от онази нощ, когато спасих Лена от атаката на Сарафина.
Ослушвах се за Лена, исках да я почувствам сред спомена за тази нощ.
Нищо.
Лив провери своя селенометър и записа нещо в тетрадката си.
— Carmen. Преписвах една вчера.
— На английски, моля. — Линк все още се взираше в небето, сякаш се опитваше да свикне с мисълта за него.
— Извинявай. Означава „песен“ на латински. „Омагьосана песен“. Така наричаме чародейската музика.
Тръгнах напред, следвайки звука по улицата.
— Каквото и да е, идва от тази посока.
Мариан беше права. Обикалянето из влажните тунели на „Lunae libri“ беше съвсем различно от това, което ни се случваше в момента. Нямахме представа в какво се бяхме забъркали. Това поне ми беше ясно.
Докато вървяхме надолу по улицата, музиката ставаше все по-силна, паветата под краката ни се превърнаха в асфалт и неусетно преминахме от стария Лондон в някакъв съвременен бедняшки квартал. Беше улица, каквато можеш да видиш във всеки голям град, в по-забутаните крайни райони. Сградите приличаха на изоставени складове, железни решетки покриваха изпочупените прозорци, а останките от строшените неонови знаци проблясваха с мигаща флуоресцентна светлина в тъмнината. Имаше цигарени фасове и боклуци по цялата улица и някакви странни чародейски графити — символи, които едва ли някога щях да разбера — по стените на къщите. Посочих ги на Лив.
— Знаеш ли какво означават?
Тя поклати глава.
— Не, не съм виждала нищо подобно. Но със сигурност означава нещо. Всеки символ в чародейския свят има значение.
— Това място е по-смахнато и от библиотеката.
Линк се опитваше да се прави на смел пред Лив, но му беше доста трудно при тази ситуация.
— Искаш ли да се върнем?
Предлагах му вариант за елегантно измъкване, но всеки от нас двамата имаше своята сериозна причина да е тук. И неговата беше не по-малко важна от моята. Само че беше руса.