— Да не ме наричаш „пъзльо“?
— Шшш, тихо…
Чух я отново. Чародейската музика се носеше по въздуха, съблазнителната мелодия беше заменена от нещо друго. Този път само аз чувах думите.
— Чувам я. Сигурно сме близо.
Последвах песента, докато тя се повтаряше отново и отново в главата ми.
Линк погледна към мен, сякаш се бях побъркал.
— Какво чуваш?
— Нищо. Просто върви след мен.
Огромните метални врати, които обграждаха отстрани мръсната улица, бяха издраскани и изтърбушени, сякаш ги беше нападало огромно животно или нещо още по-лошо. Освен последната врата, зад която се носеше „Седемнайсета луна“. Тя беше боядисана в черно и покрита с повече графити. Но един от символите изглеждаше различно и не беше изрисуван със спрей. Беше издълбан във вратата. Прокарах пръстите си по очертанията в дървото.
— Този май е различен, прилича на келтски.
Лив прошепна зад гърба ми:
— Не е келтски. Наядски е. Това е древен чародейски език. Много от по-старите свитъци в „Lunae libri“ са написани на него.
— Какво пише?
Тя се вгледа внимателно в символа.
— Наядският не се превежда буквално с думи. Искам да кажа, не можеш да мислиш за думите с думи, просто не става така. Този символ означава място или момент в реалното пространство, а може и във времето. — Прокара пръст върху една от резките в дървото. — Но тези линии го пресичат тук, виждаш ли? Така че мястото става липса на място, не-място.
— Как може едно място да бъде не-място? Или е място, или не е.
Но в мига, в който го казах, знаех, че греша. Намирах се в не-място от месеци, както и Лена.
Лив ме погледна.
— Мисля, че означава нещо като „изгнание“.
Седемнайсет изгнание чакат, върви…
— Права си, точно това означава.
Лив ми хвърли странен поглед.
— Не можеш да знаеш това, да не би внезапно да си проговорил наядски?
В очите й се беше появил блясък, сякаш това беше поредното доказателство, че съм Водач.
— Чух го в една песен.
Понечих да отворя вратата, но тя сграбчи ръката ми.
— Итън, това не е игра. Не е състезание за печене на пай на някакъв провинциален панаир. Вече не си в Гатлин. Тук долу има опасни неща, създания по-смъртоносни от Ридли и нейните близалки.
Разбирах, че се опитва да ме изплаши, но не й се получаваше. След нощта на рождения ден на Лена знаех повече за опасностите на чародейския свят от всяка библиотекарка, независимо дали е Пазител или не. Не я обвинявах, че се страхува. Трябва да си доста глупав, за да не се боиш от Мрака и неговите създания — като мен.
— Права си. Това не е библиотека. Ще ви разбера, ако не искате да продължите с мен, но аз трябва да го направя. Лена е някъде тук.
Линк бутна вратата, която се отвори съвсем лесно, и влезе вътре така, сякаш пред него беше фоайето на гимназия „Джаксън“.
— Както и да е. Аз си падам по опасните създания.
Свих рамене и го последвах. Лив стисна по-здраво дръжката на раницата си, готова да я метне по нечия глава, ако се наложи. Пристъпи плахо напред и вратата се затвори зад нея.
Вътре беше по-тъмно, отколкото на улицата. Огромни кристални полилеи, напълно не на място сред откритите водопроводни тръби, бяха единственият източник на светлина. Останалата част от помещението беше истински индустриален хаос. Представляваше гигантско пространство, из което бяха разпръснати кръгли малки щандове, покрити с тъмночервено кадифе. Някои бяха заобиколени от тежки драперии, висящи от первази на тавана, така че да могат да бъдат спуснати до долу, както в болниците ограждат леглата на пациентите. В дъното имаше бар, точно пред кръгла метална врата, която вече имаше дръжка.
Линк също я забеляза.
— Това ли е, което си мисля?
Кимнах.
— Трезор.
Странните полилеи, барът, който приличаше повече на голямо гише, огромните прозорци, покрити на места с черни ленти, трезорът. Мястото сигурно някога е било банка, ако чародейците въобще имат банки. Зачудих се какво ли държаха зад тази врата — а може би беше по-добре да не разбирам.