Но нищо не беше по-странно от хората, или каквото там бяха. Тълпата се вълнуваше и движеше като на някое от партитата на Макон, на които времето изглеждаше ускорено или спряло, в зависимост от това накъде гледаше човек. От джентълмен в костюм от края на деветнайсети век, който приличаше на Марк Твен, с твърда колосана яка и раирана копринена вратовръзка, до пънкари и готик типове, облечени от горе до долу в кожа. Но всички бяха пияни, танцуваха и се мотаеха безцелно.
— Пич, кажи ми, че тези странни… хора, през които май мога да виждам, не са призраци.
Линк направи крачка назад, за да избегне една неясна фигура, и почти налетя върху друга. Не исках да му казвам, че бяха точно това. Изглеждаха като Женевиев на гробището, отчасти материални, само дето тук имаше поне дузина от тях. Но никога не бяхме виждали Женевиев да се движи. Тези призраци не се носеха около нас като онези в анимационните филми. Те ходеха, танцуваха, движеха се като обикновени хора, само че го правеха над земята — с нормална походка, но без краката им да докосват пода. Един от тях погледна към нас и вдигна празна чаша, сякаш ни казваше „наздраве“.
— Привижда ли ми се, или онзи призрак там вдигна чаша? — Линк сръга Лив.
Тя застана между нас, косата й се разлюля и закачи врата ми. Говореше толкова тихо, че трябваше да се наведем, за да я чуваме.
— На практика не се наричат „призраци“. Те са Блудници — души, които не могат да преминат в Другия свят, защото имат недовършена работа в света на смъртните или на чародейците. Нямам представа защо са толкова много тази нощ. Обикновено се движат сами. Нещо се е объркало.
— Всичко в това място е сбъркано. — Линк все още зяпаше Блудника с чашата в ръка. — И не отговори на въпроса ми.
— Да, те могат да правят всичко, което поискат. Как смяташ, че затръшват врати и местят мебели в изоставените къщи?
Не проявявах интерес към изоставените къщи на духовете.
— Какъв вид недовършена работа?
Познавах достатъчно мъртви хора, които имаха какво още да правят в моя или в света на чародейците. И не ми се искаше да създавам нови подобни запознанства тази вечер.
— Нещо, което са оставили недовършено, когато са умрели — мощно проклятие, загубена любов, пропиляна съдба. Използвай въображението си.
Сетих се за Женевиев и медальона и се замислих колко ли още загубени тайни, колко ли несвършени задачи се крият в гробищата и гробниците на Гатлин.
Линк се загледа в красиво момиче, чийто врат беше украсен със сложни знаци. Приличаха на онези, които бяхме видели върху телата на Ридли и Джон.
— Иска ми се да имам нещо, което да довърша заедно с нея.
— Както и тя. Сигурно съвсем скоро ще поиска да скочиш от някоя скала — измърморих аз, докато продължавах да оглеждам помещението.
Лена не се виждаше никъде. Колкото повече се взирах наоколо, толкова повече бях благодарен за тъмнината. Върху щандовете бяха насядали двойки, които пиеха и се натискаха, а импровизираният дансинг беше пълен с момичета, които се въртяха и извиваха така, сякаш тъчаха невидима мрежа. Вече не звучеше „Седемнайсет луни“, ако въобще някога беше звучала другаде освен в главата ми. Сега музиката беше по-твърда, по-мрачна, нещо като чародейска версия на „Найн Инч Нейлс“. Момичетата бяха облечени различно, една в средновековна рокля, друга — в тясна кожена пола. Имаше няколко като Ридли — в минижупи и черни къси блузки, с червени, сини или лилави кичури в косите си, увиващи се една около друга, сплитащи различна мрежа. Може би всички бяха Сирени. Не можех да определя. Но всички бяха красиви и всички имаха някакъв вариант на черната татуировка на Ридли.
— Да проверим отзад.
Пуснах Линк да мине пред мен, така че Лив да бъде между нас. Макар да беше проверила всеки ъгъл на този странен клуб, явно водена от желанието да запомни всичко наоколо, знаех, че е нервна. Това не беше място за смъртно момиче, нито за смъртно момче и се чувствах отговорен, че бях въвлякъл Линк и Лив в това. Придържахме се близко до стената, докато обикаляхме помещението. Но беше претъпкано и усетих как се блъскам в някого. Някой с тяло.
— Извинявай — казах автоматично.
— Няма проблем — спря момчето, щом забеляза Лив. — Даже напротив — смигна й. — Да не се загуби?
Усмихна се, искрящите му черни очи блещукаха в мрака. Лив застина на място. Червената течност се разлюля в чашата му, когато се наведе към нея.
Гласът й беше леко колеблив, но тя се опита да прояви британската си учтивост: