— Няма да си тръгна, докато не говоря с Лена.
— Тя иска да си вървиш.
Кажи ми го сама, Лена.
Лена си проправяше път през тълпата. Джон Брийд остана на мястото си, но очите му не се откъсваха от нас. Не исках да мисля за това, което му беше казала, за да го задържи там. Че тя сама ще се погрижи за всичко? Че съм никой, просто един тип, който не може да я забрави? Някакъв отчаян смъртен, който не може да съперничи на всичко, което тя има сега?
Като него.
Тя имаше Джон, а той имаше единственото нещо, с което можеше да ме победи. Беше част от нейния свят.
Няма да си тръгна, докато не ми го кажеш сама.
Ридли се обади отново; май беше сериозна, както никога досега:
— Нямаме време и не можем да ти позволим да се размотаваш наоколо. Сигурна съм, че си бесен, но ти не разбираш. Той ще те убие, а ако си късметлия, приятелчетата му няма да се присъединят към забавлението.
— Кой, вампирчето ли? Можем да се справим с него.
Линк лъжеше, но нямаше начин да покаже, че се страхува — нито пред мен, нито пред нея. Ридли поклати глава и го отблъсна ядосано с ръка.
— Нищо не можеш да направиш, идиот такъв. Това не е място за двама бойскаути. Разкарайте се оттук.
Протегна се към лицето му, но той хвана ръката й, преди тя да го докосне. Ридли беше като красива змия — не можеш да й позволиш да те приближи много, без да рискуваш да те ухапе.
Лена беше само на няколко метра от нас.
Ако не ме искаш тук, кажи ми го ти, не някой друг.
Част от мен вярваше, че ако сме достатъчно близко един до друг, мога да разруша заклинанието или каквото и да беше онова, с което я контролираха Джон и Ридли.
Лена спря зад Ридли. Не можех да разгадая изражението на лицето й, но виждах сребристата ивица от засъхналата сълза.
Кажи го, Лена. Кажи го или ела с мен.
Очите й проблеснаха, после погледът й се премести встрани от мен, където в края на дансинга стоеше Лив.
— Лена, не трябва да си тук. Не знам какво ти правят Ридли и Джон…
— Никой не прави нищо с мен и не аз съм в опасност на това място. Аз не съм смъртна.
Погледна отново Лив.
Като нея.
Лицето й помръкна, а краищата на косата й се заизвиваха нагоре.
— И ти не си като тях, Лена.
Светлините на бара трепнаха и крушките се счупиха с трясък. Парченца стъкло и искри се пръснаха по пода около нас и тълпата — дори тази тълпа — започна да се отдалечава от мястото, където бяхме.
— Грешиш. Аз съм като тях. Мястото ми е тук.
— Лена, можем да се справим с това.
— Не, не можем, Итън. Не и този път.
— Не успяхме ли да минем през всичко досега заедно?
— Не. Не заедно. Вече не знаеш нищо за мен.
За секунда нещо премина по лицето й. Тъга, може би? Съжаление?
Иска ми се нещата да бяха други, но това не е възможно.
Сведе глава, обърна се и си тръгна.
Не мога да дойда там, където отиваш, Лена.
Знам.
Ще бъдеш сама.
Тя не ме погледна.
Вече съм сама, Итън.
Тогава ми кажи да си вървя. Ако наистина го искаш.
Тя спря, обърна се бавно към мен и вдигна глава към лицето ми.
— Не искам да си тук, Итън.
Лена изчезна сред тълпата от танцуващи призраци и инкубуси, далече от мен. Преди да направя и стъпка напред, чух познатото разкъсване на въздуха и…
Джон Брийд се материализира пред мен в целия си блясък, с черното кожено яке и всичко останало.
— Нито пък аз.
Бяхме само на няколко метра един от друг.
— Отивам си, но не заради теб.
Той се усмихна и зелените му очи светнаха още по-ярко. Обърнах му гръб и започнах да се придвижвам сред тълпата. Не ми пукаше дали ще блъсна и ще ядосам някого, който може да изпие кръвта ми или да ме накара да скоча от скала. Продължавах да вървя, защото повече от всичко друго на света исках да се махна оттук. Тежката дървена врата се затръшна зад мен и всичко изчезна за миг, музиката, светлините и проклетите чародейци.
Но не и това, което се надявах да изчезне най-много. Образът на ръцете му върху бедрата й, телата им, извиващи се в ритъма на музиката, черните къдрици, полюляващи се на гърба й. Лена в прегръдката на друго момче.
Почти не забелязах как улицата беше преминала отново от модерния асфалт към стария паваж. Откога ли продължаваше това, какво всъщност ставаше между тях двамата? Чародейците и смъртните не могат да бъдат заедно. Това ми показваха виденията, сякаш чародейският свят смяташе, че досега не съм успял да схвана тази подробност.