Чух стъпки, отекващи по паветата зад гърба ми.
— Итън, добре ли си?
Лив постави ръка на рамото ми. Не си давах сметка, че ме е следвала. Обърнах се към нея, но не знаех какво да кажа. Стоях на улица от миналото, в подземен чародейски тунел, мислейки за Лена в ръцете на някакъв тип, който беше моята пълна противоположност. Някой, който можеше да има всичко, което аз имах някога, когато си пожелае. Тази нощ го беше доказал.
— Не знам какво да правя. Това не е Лена. Ридли и Джон са я променили по някакъв начин, контролират я с нещо.
Лив прехапа нервно долната си устна.
— Знам, че не искаш да чуеш това, но Лена взема решенията си сама.
Лив не разбираше. Тя не беше виждала онази Лена, която познавах аз — Лена отпреди погребението на Макон, от времето преди Джон Брийд да се появи.
— Не можеш да си сигурна в това. Чу какво каза леля Мариан. Не знаем какви сили притежава Джон.
— Мога да си представя колко ти е трудно.
Лив говореше с готови фрази, с абсолютни, черно-бели понятия. Но нямаше нищо абсолютно, нищо ясно в това, което се случваше с Лена и мен.
— Ти не я познаваш…
Лив ме прекъсна, гласът й беше по-скоро шепот:
— Итън, очите й бяха златисти.
Думите й отекнаха в главата ми, сякаш се намирах под вода. Чувствата ми потънаха като камък, докато логиката и разумът се опитваха да открият пътя си към повърхността.
Очите й бяха златисти.
Беше толкова малка подробност, но тя обясняваше всичко. Никой не можеше да я принуди да стане Мрак, нито да превърне очите й в злато. Лена не беше контролирана. Никой не използваше силата на убеждението, за да я накара да се качи на мотора на Джон. Никой не я принуждаваше да бъде с него. Тя сама вземаше решенията си и беше направила своя избор. Джон. Не искам да си тук, Итън. Чувах думите й отново и отново. И това не беше най-лошото. А фактът, че наистина го мислеше.
Изведнъж всичко започна да ми се струва някак мъгливо, забавено, сякаш нищо от случилото се не би могло да е реално.
Лив ме гледаше загрижено със сините си очи. Имаше нещо успокояващо в техния цвят — не беше зеленото на светлите чародейци, нито черното на инкубусите, нито златното на тъмните деца на мрака. Тя се различаваше от Лена по най-важния признак. Беше смъртна. Нямаше да премине към Мрака или Светлината, нямаше да избяга с момче със свръхестествени сили, което може да изпие кръвта ти или да открадне сънищата ти, докато спиш. Лив се обучаваше за Пазител, но дори и като такава, щеше да остане само наблюдател. Като мен тя никога нямаше истински да бъде част от света на чародейците. А точно сега нямаше друго, което да исках повече от това да се махна възможно най-далече от този свят.
— Итън?
Не й отговорих. Махнах нежно кичурите руса коса от лицето й и се наведох към нея, лицата ни бяха почти едно до друго. Дишането й се учести, устните ни бяха толкова близко, че усещах дъха й и аромата на кожата й, силен като горски билки през пролетта. Ухаеше на сладък чай и стари книги, сякаш винаги е била тук, част от целия този странен свят.
Прокарах пръсти през косата и и задържах ръката си на шията й. Кожата й беше мека и топла, като на смъртно момиче. Не ме прониза ток, нямаше никакво напрежение. Можехме да се целуваме цяла вечност, ако искахме. Ако се скарахме, нямаше да има наводнение, ураган, нито дори обикновена гръмотевична буря. Нямаше да я открия на тавана на стаята й. Нямаше да има счупени прозорци. Тестовете нямаше да пламват от само себе си.
Лив повдигна лицето си, за да я целуна.
Тя ме искаше. Без лимони и розмарин, без зелени очи и черни къдрици. Сини очи и руса коса…
Не бях осъзнал, че внезапно мислите ми бяха поели по Келтската нишка, търсейки някого, който не беше там. Отблъснах Лив толкова бързо, че тя не успя да реагира.
— Съжалявам. Не трябваше да правя това.
Гласът й трепереше, докато поставяше ръка на врата си, там, където допреди секунда беше моята ръка.
— Всичко е наред.
Не беше. Емоциите, които изпитваше, бяха изписани на лицето й — разочарование, притеснение, съжаление.
— Нищо особено не е станало. — Лъжеше. На бузите й се бяха появили познатите румени петна и беше забила поглед в земята. — Разтревожен си заради Лена. Разбирам.