— Лив, аз…
Гласът на Линк прекъсна неумелия ми опит за извинение:
— Ей, човече, браво на теб. Благодаря ти, че се изниза и ме заряза там. — Преструваше се, че се шегува, но си личеше, че е нервен. — Поне котката ти ме изчака.
Лусил се примъкваше спокойно зад него.
— Как е дошла тук?
Коленичих, за да я погаля зад ушите, и тя измърка от удоволствие. Лив отбягваше да гледа към нас.
— Кой знае? Тази котка е чалната като лелите ти. Сигурно те е проследила.
Тръгнахме отново и дори Линк можеше да усети тежестта на мълчанието.
— Е, какво стана там? Лена с вампирчето ли е?
Не ми се мислеше за това, но виждах, че и той имаше своята болна тема, от която се опитваше да избяга. Ридли отдавна беше влязла под кожата му. А сега отново се бе показала на повърхността и се беше обвила около него.
Лив вървеше на около метър пред нас, но слушаше внимателно разговора ни.
— Не знам. Май така изглежда.
Нямаше смисъл да го отричам вече.
— Изходът трябва да е точно пред нас.
Лив вдигна глава и за малко да се препъне. Мислех за това колко неловко щяхме да се чувстваме отсега нататък двамата един с друг. Колко неща може да прецака едно момче за един ден? Сигурно бях поставил някакъв особен рекорд в това отношение.
Линк сложи ръка на рамото ми.
— Съжалявам, човече. Това наистина е… — Лив беше спряла толкова рязко, че не я бяхме забелязали, докато Линк не се блъсна в нея. — Ей, какво става? — побутна я той игриво с лакът.
Но тя не помръдна, нито издаде някакъв звук. Лусил замръзна на място, опашката й се изви нагоре, очите й се фиксираха в нещо пред нея. Проследих погледа й, за да видя в какво се взира, но не разбирах какво беше. От другата страна на улицата имаше някаква сянка, спотаена точно под каменната арка. Беше безформена, по-скоро плътна мъгла, с постоянно променящи се очертания и обвита с някакъв странен материал като плащ или мантия. Нямаше очи, но можех да се закълна, че ни гледаше.
Линк отстъпи назад.
— Какво, по дяволите…
— Шшш… — изсъска Лив. — Не привличай внимание.
Беше пребледняла.
— Мисля, че е прекалено късно за това — прошепнах аз. Нещото, каквото и да беше то, се размърда бавно, придвижвайки се по-близо към улицата и към нас.
Хванах ръката й, без да се замислям. Тя жужеше странно, но се усетих, че звукът не идваше от нея, а от устройството на китката й, всички циферблати се въртяха лудо. Лив свали пластмасовата каишка на селенометъра си, за да погледне по-отблизо.
— Получавам странни данни — каза тихо тя.
— Мислех, че ти си направила тази машинария.
— Така е — прошепна тя отново.
— Тогава какво? Какво означават?
— Нямам никаква представа.
Лив не сваляше очи от устройството си, но черната сянка се приближаваше все повече към нас.
— Не ми е приятно, че те притеснявам, когато се забавляваш с часовничето си, но какво е това? Блудник?
Тя вдигна очи от въртящите се циферблати, ръката й трепереше в моята.
— Искаше ми се. Това е Бяс. Само съм чела за тях. Досега не бях виждала такъв и се надявах да не ми се налага.
— Очарователно. Защо не си побъбрим за това малко по-късно?
Изходът се виждаше пред нас, но Линк вече се беше обърнал назад — явно беше решил да се пробва с тъмните чародейци и създанията в клуб „Изгнание“.
— Не бягай. — Лив сложи ръка на рамото му. — Те могат да Пътуват, да изчезват и да се появяват навсякъде, преди дори да мигнеш.
— Като инкубусите.
Тя кимна.
— Това може да обясни защо видяхме толкова много Блудници в „Изгнание“. Възможно е да са реагирали на някакъв вид нарушение на естествения порядък. Най-вероятно появата на Беса.
— Говори на английски, истински английски, моля — вече се беше паникьосал Линк.
— Бесовете са част от света на демоните, Подземния свят. Те са най-близкото нещо до чистото зло — и в чародейския, и в смъртния свят.
Гласът на Лив потреперваше.
Бесът продължаваше да се придвижва бавно, сякаш беше носен от вятъра. Но не идваше по-наблизо. Все едно чакаше нещо.
— Те не са Блудници, или призраци, както ги наричаш. Бесовете нямат физическа форма, освен ако не обладаят живи същества. Сигурно са били извикани от Подземния свят от някой много могъщ чародеец за най-тъмни цели.