Тогава нищо от това, което ни връхлетя после, нямаше да се случи.
Завъртях ключа и радиото се включи. Не беше пуснато, когато спрях колата. Уредбата на волвото не беше много по-добра от тази на Бричката, но чух нещо, което ме накара да настръхна.
Двигателят заглъхна и музиката заедно с него. Не разбирах онази част за луната, като изключим, че денят наближава, което вече си го знаех. И нямах нужда песента да ми казва кой от нас ще си отиде със сломено сърце.
Най-накрая отворих вратата на колата и задушната жега на Каролина ми се стори прохладна в сравнение с въздуха вътре. Портите проскърцаха, когато ги бутнах и влязох в имението. Колкото повече приближавах до къщата, толкова по-мъчно ми ставаше, че Макон вече го няма. Имението изглеждаше още по-зле от последния път, когато бях идвал тук.
Минах по стъпалата на верандата, вслушвайки се в пукащите дъски под краката си. Къщата може би вече беше напълно западнала като изгорената градина, но аз не забелязвах нищо. Навсякъде, където погледнех, виждах само Лена. Как се опитва да ме убеди да се махна оттук в онази първа вечер, когато срещнах Макон, как седи на стълбището с оранжевия си затворнически гащеризон в седмицата преди рождения си ден… Част от мен искаше да отида до „Грийнбриър“, до гроба на Женевиев, за да си спомня как Лена се гушеше до мен със стария латински речник в ръка, докато се опитвахме да открием нещо, което да ни помогне, в Книгата на луните.
Но сега всичко това живееше само в спомените ми.
Загледах се в издълбаните над вратата знаци и открих познатата чародейска луна. Прокарах пръст по напуканото дърво на трегера и се поколебах. Не бях сигурен дали съм добре дошъл, но все пак натиснах знака. Вратата се отвори и леля Дел ми се усмихна насреща.
— Итън! Надявах се, че ще се отбиеш да ни видиш, преди да си тръгнем.
Придърпа ме към себе си и ме прегърна силно.
Вътре беше тъмно. Забелязах планина от куфари до стълбището. Повечето от мебелите бяха покрити с чаршафи и външните капаци на прозорците бяха затворени. Истина беше. Те си тръгваха. Лена не беше казала и дума за отпътуването им от последния ден в училище, а след всичко, което се случи оттогава, напълно бях забравил за това.
Поне ми се щеше да го бях забравил. Тя дори не беше споменала, че са започнали да си събират багажа. Но напоследък имаше доста неща, които не ми беше казала.
— За това си тук, нали? — Леля Дел примигна бързо, леко объркана. — За да се сбогуваш?
Като Палимпсест тя не можеше да отделя пластовете време, затова винаги изглеждаше малко разсеяна и неориентирана. Можеше да види всичко, което беше станало или щеше да стане в една стая, в минутата, когато влезеше в нея, но го виждаше наведнъж. Понякога се питах какво вижда, когато аз влизах в стаята. Но май беше по-добре да не знам.
— Да, исках да се сбогувам. Кога заминавате?
Рийс подреждаше книги в дневната, но видях, че се намръщи. Отвърнах очи встрани, по навик. Последното, от което имах нужда, беше тя да прочете по лицето ми какво се беше случило миналата нощ.
— Не и преди събота, но Лена още не е започнала да си събира багажа. Не я разсейвай — провикна се тя към мен.
Два дни. Заминаваше след два дни, а аз не знаех. Дали въобще беше смятала да се сбогува с мен?
Сведох глава и влязох в салона за гости, за да поздравя бабата на Лена. Тя седеше спокойно и невъзмутимо в своя люлеещ се стол, с чаша чай и вестник в ръка, сякаш сутрешната суетня нямаше нищо общо с нея. Усмихна ми се и сгъна вестника наполовина. Сигурно беше „Звезди и ивици“, но беше написан на език, който не познавах.
— Итън, искаше ми се да можеш да дойдеш с нас. Ще ми липсваш и съм сигурна, че Лена ще брои дните до връщането си тук.
Надигна се от стола си и ме прегърна.
Лена може би вече броеше дните, но не и по причините, за които си мислеше баба й. Явно семейството й нямаше никаква представа какво става с нея или с нас двамата. Подозирах, че не знаят нищо за разходките й до подземните чародейски клубове като „Изгнание“, нито за това, че се вози наляво-надясно на мотора на Джон. Може би изобщо не знаеха за Джон Брийд.