Наведох се към Ама и й прошепнах:
— Какво знаеш?
Тя дръпна рязко чинията ми и я постави в мивката. Изми няколко кости, които приличаха на свински плешки — доста странно, тъй като имахме пилешко за вечеря — и ги постави обратно в чинията.
— Още веднъж ти казвам, това не те засяга. Но бих искала да знам защо проявяваш такъв интерес.
Свих рамене.
— Не се интересувам, наистина. Просто съм любопитен.
— Нали знаеш какво казват за любопитството.
След това заби вилица в млечния пай, който ми беше приготвила, погледна ме с онзи поглед, който мъжете в семейството ни много добре познаваме, и си тръгна.
Дори баща ми усети, че кухненската врата се затръшна по-рязко от обикновено, и извади тапата от едното си ухо.
— Как мина в училище?
— Добре.
— Ама защо беше сърдита?
— Закъснях за първия час.
Той внимателно изучаваше лицето ми. Аз — неговото.
— Втори номер?
Кимнах.
— Наостри ли го?
— Беше наострен, но после го наостри пак. — Въздъхнах тежко. Баща ми почти се усмихна, което се случва доста рядко. Изпитах нещо като облекчение, дори леко задоволство.
— Знаеш ли колко пъти съм седял на тази стара маса, докато тя ме сочи с молива си, когато бях дете? — попита той, въпреки че въпросът беше по-скоро риторичен. Масата е покрита с резки, надписи с химикалки и петна от лепило, останали от всички от фамилията Уейт преди мен, и е една от най-старите вещи в къщата.
Усмихнах се. Баща ми взе купата си с кадаиф и ми помаха с ръка. Той също е отгледан от Ама, факт, който ми напомняха всеки път, когато като дете се опитвах да проявявам някаква дързост.
— М.И.Р.И.А.Д.А. — произнесе татко буква по буква, докато поставяше купата си в мивката. — П.Л.Е.Т.О.Р.А. Което ще рече, много, много пъти повече от теб, Итън Уейт11.
Щом пристъпи под кухненската лампа и тя освети цялото му лице, полуусмивката му се сви до четвърт, а после напълно изчезна. Изглеждаше по-зле от обикновено. Сенките по лицето му бяха по-тъмни и костите под кожата му прозираха. Тенът му беше бледозеленикав, защото почти никога не излизаше навън. Приличаше почти на жив труп; така беше през последните няколко месеца. Вече трудно си спомнях дори, че това е същият човек, с когото преди седяхме часове наред на брега на езерото Моултри и ядяхме сандвичи с пилешка салата, докато ме учеше как да хвърлям правилно въдицата. „Назад и напред. На десет и на два. На десет и на два. Като стрелките на часовника.“ Последните пет месеца бяха трудни за него. Той обичаше много мама. Както и аз.
Татко взе чашата си с кафе и се затътри към кабинета си. Трябваше да приема фактите. Може би Макон Рейвънуд не беше единственият особняк в нашия град. Не ми харесваше. Не мисля, че градът ни е достатъчно голям, за да си има двама Бу Радли12.
Но това беше най-близкото до разговор, което бяхме имали от месеци насам, и не исках да го пускам така.
— Как върви книгата? — изтърсих аз. „Остани и поговори с мен.“ Това исках да кажа.
Той изглеждаше изненадан, после сви рамене.
— Върви. Все още има много работа по нея. — „Не мога.“ Това казваше татко.
— Племенницата на Макон Рейвънуд е дошла да живее при него. — Казах думите точно когато той слагаше обратно тапата в ухото си. Както обикновено, не успяхме да влезем в синхрон. Като се замисля, това беше проблемът ми с повечето хора напоследък.
Баща ми извади тапата, въздъхна тежко, а после махна и другата.
— Какво? — Беше стигнал почти до кабинета си. Направо не можех да повярвам на дължината на разговора, който провеждахме.
— Макон Рейвънуд, какво знаеш за него?
— Това, което знаят и всички други, предполагам. Доста е саможив. Доколкото знам, не е напускал имението „Рейвънуд“ от години. — Бутна вратата на стаята си и влезе вътре, но аз не го последвах. Просто стоях на прага.
Никога не влизах там. Веднъж, само веднъж, когато бях на седем години, баща ми ме хвана да чета новия му роман, преди да го беше редактирал. Кабинетът му бе мрачно и плашещо място. Имаше картина, която стоеше винаги покрита с чаршаф на овехтелия викториански диван. Знаех, че не бива да питам какво се крие под чаршафа. Отстрани на дивана, близо до прозореца, стоеше махагоновото бюро на баща ми, още една антика, която се предаваше от поколение на поколение в семейството ни. И книги, тежки стари книги с кожени подвързии, които лежаха отворени на голяма дървена лавица. Това бяха част от нещата, които ни свързваха с Гатлин, нещата, които ни обвързваха и с дома на рода Уейт, точно както бяха го правили и с моите предци повече от сто години.
11
„Мириада“ — най-голямото число, което гърците са познавали — 10 000; „плетора“ — препълвано, множество, изобилие. Днес се използва обаче най-вече в медицината за увеличение на кръвния приток в човешкия организъм. — Б.пр.
12
Бу Радли — загадъчният съсед, когото никой не е виждал от години, в книгата „Да убиеш присмехулник“. Нарицателно за странен и особен човек, понякога дори с психични проблеми. — Б.пр.