На бюрото лежеше ръкописът му, поставен в отворена картонена кутия, и аз просто трябваше да знам за какво става дума в него. Баща ми пишеше готически романи на ужасите, така че вътре нямаше кой знай колко подходящи неща за едно седемгодишно момче. Но всяка къща в Гатлин е пълна с тайни — като самия Юг, и моята къща не беше изключение, дори тогава.
Татко ме хвана свит на кълбо на дивана в кабинета му с разпръснати наоколо страници. Не разбирах достатъчно, за да прикрия следите си — нещо, което научих много бързо след това. Спомням си как ми се разкрещя и как мама дойде и ме намери да плача, качен на старата магнолия в задния двор. „Някои неща са лични, Итън. Дори и за възрастните.“
Аз просто исках да знам. Винаги това ми е бил проблемът. Дори и да стане по-късно. Исках да знам защо баща ми никога не излиза от кабинета си. Исках да знам защо не можем да напуснем тази жалка къща и отговорът, че така са правили стотици Уейтовци преди нас, не ми стига. Особено сега, когато бяхме сами, без мама.
Но явно и тази вечер нямаше да получа отговори. Тази вечер просто исках да си спомня сандвичите с пилешка салата и „на десет и на два“. А също и времето, когато татко ядеше своя кадаиф за закуска в кухнята, шегувайки се с мен. Заспах, потънал в спомени.
Още преди първия училищен звънец на другия ден Лена Дюшан беше главната тема за разговор в гимназията „Джаксън“. Между бурите и спирането на тока Лорета Сноу и Юджини Ашър, майките на Савана и Емили, някак си бяха успели да се съберат на вечеря, да позвънят на почти всички в града и да им разкажат, че „родственицата“ на лудия Макон Рейвънуд се разкарва из Гатлин в катафалка и те били сигурни, че пренася мъртви тела в нея, когато никой не я наблюдава. А след това стана още по-странно.
Има две неща, на които винаги можеш да разчиташ в Гатлин. Първо, няма проблем да бъдеш различен, дори луд, стига да излизаш от дома си всеки ден и да общуваш с някои от съседите си, за да не те помислят хората за сериен убиец. Второ, ако има някаква история, все ще се намери кой да я разкаже на останалите. Ново момиче в града, преместило се да живее в къща, обитавана от духове, заедно с градския особняк, това определено е история. Вероятно даже най-голямата история, случвала се в Гатлин след инцидента с майка ми. Така че и сам не знам защо се изненадах, че всички говорят за нея — всички, с изключение на момчетата. Те имаха друга работа за вършене.
— Е, какво имаме, Ем? — Линк затръшна вратичката на шкафчето си.
— След пробите на новите мажоретки мога да кажа, че разполагаме с четири осмици, три седмици и няколко четворки. — Емъри не си прави труда да обръща внимание на новачките, които са по-ниско от четворка.
Аз също затворих с трясък вратата на шкафчето си.
— Че това новина ли е? Нали това са същите момичета, които обсъждаме всяка събота пред „Дейри Кийн“?
Емъри ме тупна по рамото.
— Да, но вече са в играта, Уейт. — Погледна към момичетата в коридора. — И аз съм готов да играя. — Той е от кучетата, които лаят, но не хапят. Миналата година, когато бяхме новаци, всички слушахме само за горещите каки, които ще забие. Ем е същият фантазьор като Линк, но не толкова безобиден. При него има някаква зла жилка, всички от рода Уоткинс я имат.
Шон кимна в знак на съгласие.
— Като узрели праскови на лозата.
— Прасковите растат на дървета. — Вече бях нервиран, може би защото срещнах момчетата още преди училище на щанда за списания в „Стоп енд Шоп“ и изтърпях същия разговор, докато Ърл прелистваше единственото четиво, което познава — списанията с момичета по бански, облегнати на капаците на коли.
Шон ме погледна объркано.
— За какво говориш?
Не знам въобще защо му обръщах внимание. Разговорът беше глупав, както беше глупав и местният момчешки ритуал — да се срещаме в сряда сутрин преди училище. Приличаше ми на военна проверка. Когато си в отбора обаче, трябва да спазваш някои правила. Сядаш заедно с другите на обяд в стола. Ходиш на купоните на Савана Сноу, каниш мажоретка на зимния бал, мотаеш се по брега на езерото в последния учебен ден. Можеш да си позволиш почти всякакви волности, ако присъстваш на „преброяването“ в сряда сутрин. Само дето ми е все по-трудно да го правя, а дори не знам защо.