Емили изглежда искаше да се забавлява и когато мина покрай нея, ритна чантата й. Учебниците и тетрадките на Лена се разпиляха по пътеката между чиновете.
— О… — Емили се наведе и вдигна измачкана тетрадка със спирала, останала почти без корици. Държеше я с една ръка, все едно беше мъртва мишка. — Лена Дюшан. Така ли се казваш? Мислех, че си Рейвънуд.
Лена вдигна бавно лице към нея.
— Може ли да си я получа обратно?
Емили започна да прелиства тетрадката, като че ли не я беше чула.
— Това дневникът ти ли е? Да не би да си писателка? Супер.
Лена протегна ръка към нея.
— Моля.
Емили затвори рязко тетрадката и я премести в другата си ръка, за да бъде по-далече.
— Мога ли да я взема за малко? Бих искала да прочета нещо твое.
— Аз бих искала да ми я върнеш сега. Моля. — Лена се изправи. Събитията вземаха интересен обрат. Племенницата на стария Рейвънуд беше на път да се закопае — в училището нямаше по-злопаметен човек от Емили.
— Първо трябва да се научиш да четеш. — Изтръгнах тетрадката от ръката й и я подадох на Лена.
След това седнах на чина до нея, право в Ничията земя, от страната на „доброто око“ на мисис Инглиш, с което тя може да вижда. Емили ме погледна невярващо. Не знам защо го направих. Самият аз бях също толкова шокиран, колкото и тя. Никога в живота си не бях сядал на първия чин. Звънецът удари преди Емили да може да каже нещо, но това нямаше значение; знаех, че по-късно все някак щях да си платя. Лена отвори тетрадката си и спря да обръща внимание и на двама ни.
— Можем ли да започваме вече? — Мисис Инглиш гледаше към нас от бюрото си.
Емили се запъти към обичайното си място отзад, далеч от предните редици, за да не й се налага да отговаря на никакви въпроси, както прави по цяла година, а днес, за да бъде далече и от племенницата на стареца Рейвънуд. И далеч от мен. Доста освобождаващо, въпреки че ми се наложи петдесет минути да анализирам отношенията на Джем и Скаут, без да съм чел главата.
Когато звънецът сложи край на мъките ми, се обърнах към Лена. Не знаех какво да й кажа, но исках да започна отнякъде. Може би очаквах, че ще ми благодари. Но тя не отрони и дума, докато прибираше книгите и тетрадките си обратно в чантата си.
156. Не беше написала дума на ръката си.
Беше написала число.
Лена Дюшан не ми проговори — нито този ден, нито тази седмица. Това обаче не ме спря да си мисля за нея, нито да я виждам на практика навсякъде, където се опитвах да не гледам. Не че тя ме притесняваше, не съвсем. Не ставаше дума за това как изглежда на външен вид — определено страхотно, макар винаги да носеше неподходящите според тукашните представи дрехи и овехтелите кецове. Нито за това, което казваше в час — обикновено нещо, което никой друг не би си помислил, а ако му хрумнеше, не би се осмелил да го каже на глас. Не се безпокоях и от факта, че е различна от всички други момичета в гимназията. Това си беше напълно очевидно.
Не, чувствах се зле, защото тя ме накара да проумея колко много приличам на останалите, макар да се стараех да покажа, че не съм като тях.
През целия ден валеше. Имах час по керамика, предмет, известен и като ГА-то — „гарантирано А“, защото се завършва с минимално усилие. Записах се в ГА-то миналата пролет, понеже трябваше да попълня задължителните си часове по изкуства, а отчаяно се опитвах да стоя настрана от оркестъра, който постоянно вдига ужасяващ шум от приземния етаж под ръководството на свръхентусиазираната, кльощава и леко налудничава мис Спайдър. Савана седеше до мен. Аз съм единственото момче в този клас и по тази причина нямам никаква представа какво се очаква да правя тук.
— Днес ще експериментираме. Няма да бъдете оценявани затова. Почувствайте глината. Освободете съзнанието си. И се опитайте да не обръщате внимание на музиката от долния етаж. — Мисис Абернати потръпна, когато оркестърът заскрибуца нещо, което с голямо въображение можеше да се оприличи на „Дикси“13.
— Поемете си дълбоко дъх. Открийте пътя към душата си.
13
„Дикси“ — известна и под имената „Wish I Was in Dixie, Dixie’s Land“ и др. — е една от най-обичаните и типично американски песни от XIX век. Дикси е прозвището, с което са наричани Южните американски щати. — Б.пр.