Седнах пред грънчарското колело и се загледах в глината, която се въртеше пред мен. Въздъхнах. Беше почти толкова зле, колкото и оркестърът. После, тъкмо когато атмосферата в стаята се успокои и бръмченето на колелата заглуши разговорите на задните редици, музиката от приземието се промени. Зазвуча цигулка или може би виола, не бях сигурен. Мелодията беше красива и тъжна едновременно, и някак различна. В суровите звуци на тази музика имаше повече талант, отколкото мис Спайдър беше имала удоволствието да дирижира през целия си живот. Огледах се — изглежда, че никой друг не забелязваше музиката. А звуците влизаха право под кожата ми.
Разпознах мелодията и след секунди вече чувах и думите в главата си така ясно, както ги слушах на айпода си. Този път обаче бяха различни:
Гледах въртящото се колело, но изведнъж очертанията на бучката глина започнаха да се размиват пред мен. Колкото повече се взирах, толкова повече стаята се замъгляваше и се сливаше с нея. В един момент глината се завъртя около класната стая, около масата, а аз се въртях на стола си заедно с нея. Всички бяхме свързани в постоянното движение на този вихър, роден от ритъма на мелодията, идваща от музикалната зала. Накрая цялата стая около мен изчезна. Бавно протегнах ръка и прокарах пръст по глината.
После нещо просветна в съзнанието ми и въртящата се стая се разпадна на малки парченца, а на нейно място се появи друг образ…
Падах.
Ние падахме.
Отново сънувах онзи сън. Видях ръката й. Видях своята ръка, сграбчваща нейната, пръстите ми се забиваха в кожата й, обхванали китката й в отчаян опит да я задържат. Но не успяваше. Усещах как пръстите й се отпускат.
— Итън!
Исках да й помогна, да я хвана. Исках го повече от всичко, което съм искал в живота си. И тогава тя се изплъзна от ръката ми…
— Итън, какво правиш? — Гласът на мисис Абернати звучеше притеснено.
Отворих очи и се опитах да се фокусирам, да се върна в реалността. Сънувах тези сънища, откакто почина мама, но за първи път ми се случваше денем. Погледнах към мръсната си, покрита със сива, засъхваща глина ръка. На глината на грънчарското колело също имаше отпечатък на ръка, сякаш току-що бях изтрил това, по което бях работил. Вгледах се по-отблизо. Ръката не беше моята, беше много по-малка. Ръка на момиче.
Нейната.
Под ноктите си виждах остатъци от глината, полепнала там, когато се опитвах да я задържа за китката.
— Итън, поне се постарай да направиш нещо. — Мисис Абернати ме потупа по рамото и аз трепнах от изненада. Навън се чу грохотът от поредната гръмотевица.
— Но, мисис Абернати, мисля, че душата на Итън общува с него. — Савана се изкикоти, навеждайки се към мен, за да види по-добре. — Мисля, че ти казва да отидеш на маникюр, Итън.
Момичетата около мен започнаха да се смеят. Размазах отпечатъка от ръката с дланта си, за да не го види никой. Станах и се избърсах в дънките си тъкмо когато би звънецът за края на часа. Грабнах раницата си и изтичах от стаята. Когато вземах завоя на коридора, се подхлъзнах с мокрите си кецове по пода, а докато прескачах по две-три стъпала към долния етаж, за малко да се пребия заради развързаните си връзки. Не ми пукаше. Исках да разбера дали не съм си въобразил всичко.
Блъснах вратата на музикалния салон с двете си ръце. Сцената беше празна, а музикантите си бяха тръгнали. Бях се объркал и докато всички се качваха нагоре по стълбите, аз слизах, но бях пропуснал да видя кой е минал покрай мен. Поех дълбоко дъх, но още преди да подуша въздуха, знаех какво е уханието, което изпълваше стаята.
Лимони и розмарин.
На подиума мис Спайдър прибираше нотните листове, разпръснати по сгъваемите столове, на които се разполагаше жалкият оркестър на гимназия „Джаксън“. Приближих се до нея.
— Извинете, госпожо. Кой изпълни последната песен?
Тя ми се усмихна.
— Имаме чудесно попълнение в струнната секция. Цигулка. Момичето току-що се е преместило в града…
Не. Не можеше да бъде. Не и тя.
Обърнах се и изтичах от салона, преди да чуя името.
След края на осмия час, както обикновено, Линк ме чакаше пред шкафчетата ни. Приглаждаше с ръка вечно стърчащата си коса и се опитваше да изпъне намачканата си вехта фланелка на „Блек Сабат“.