— Линк, човече, трябват ми ключовете ти.
— Ами тренировката?
— Няма да дойда. Трябва да свърша нещо.
— Пич, к’во става?
— Просто ми дай ключовете на колата. — Трябваше да се махна оттук. Сънувах странни сънища, чувах песни, а сега изперках, или както и да се наричаше онова с глината, посред бял ден по средата на часа. Не разбирах какво става с мен, но със сигурност знаех едно. Работата не вървеше на добре.
Ако мама беше жива, вероятно щях да й кажа всичко. Тя беше такава, наистина можех да споделям с нея. Но нея я нямаше, татко се беше погребал в кабинета си, а ако Ама разбереше, щеше цял месец да сипе сол по ъглите на стаята ми, за да прогони злите сили.
Бях сам.
Линк ми подаде ключовете за Бричката.
— Треньорът ще те убие.
— Знам.
— И Ама ще научи, че си пропуснал тренировката.
— Знам.
— И ще ти рита задника от училището до границата на щата. — Грабнах ключовете, а той ми помаха с ръка, все едно се сбогуваше с мен. — Не бъди глупав.
Обърнах се и се изстрелях навън. Прекалено беше късно за такива съвети.
11.IX
Сблъсъкът
Докато стигна до колата, бях абсолютно мокър. Бурята се вихреше вече цяла седмица. Всички радиостанции постоянно излъчваха сведения за времето и съвети за пътуващите, но радиото в колата на Линк лови само три музикални канала, а те си спестяваха тези прогнози. Надвисналите над мен облаци бяха абсолютно черни и тъй като в момента беше сезонът на ураганите, този факт не биваше да бъде пренебрегван. Всяко дете, израснало тук, е истински познавач на облаците. Но точно сега дори това не можеше да ме спре. Трябваше да си проясня главата, да помисля на спокойствие, да се махна… Въпреки че не знаех накъде съм тръгнал.
Наложи се да включа на дълги дори само за да изляза от паркинга. Не виждах на повече от метър пред колата. Определено не беше ден за шофиране. Една светкавица проряза мрачното небе над мен. Преброих, както ме беше учила Ама преди години — едно, две, три… Чу се силен гръм, което означаваше, че гръмотевицата беше паднала наблизо — според изчисленията на Ама най-много на три километра.
Спрях на светофара пред гимназията, един от трите в града. Не знаех какво да правя. Дъждът барабанеше по покрива на Бричката. Радиото беше намалено докрай, но въпреки това ми се струваше, че чувам нещо. Усилих го и песента направо ме заля от калпавите колони на Линк.
„Шестнайсет луни“.
Песента, която изчезна от плейлистата ми. Песента, която никой друг изглежда не чуваше. Песента, която Лена Дюшан свиреше на цигулката си. Песента, която ме подлудяваше.
Светна зелено и потеглих. Карах, но всъщност самата кола ме водеше. Не аз избирах посоката.
Нова светкавица освети небето. Преброих — едно, две… Бурята приближаваше. Включих чистачките на предното стъкло. Никаква полза. Не виждах дори до средата на пресечката. Светкавица — едно… Гръмотевицата изтрещя като че ли върху покрива на колата, а дъждът стана почти хоризонтален. Предното стъкло тракаше така, сякаш щеше да се строши всеки миг, което при цялостното състояние на Бричката беше напълно възможно.
Не аз преследвах бурята, тя преследваше мен и накрая ме намери. Едвам удържах колата да не излезе от хлъзгавия път. Бричката започна да занася и да се пързаля от едната до другата страна на път номер 9 в някакъв хаотичен танц, наляво-надясно, наляво-надясно…
Не виждах нищо. Ударих спирачките, все още въртейки се в мрака. Фаровете успяха за миг да разцепят непрогледната тъмнина и в тази единствена секунда осветиха чифт зелени очи, които се взираха в мен от средата на пътя. Отначало помислих, че е елен, но после осъзнах, че бъркам.
На пътя имаше човек!
Завъртях волана с цялата сила, която имах. Завих толкова рязко, че тялото ми направо се размаза във вратата на колата.
Една ръка беше протегната напред в безнадежден опит да избегне сблъсъка. Затворих очи в очакване на удара, но той така и не дойде.
Бричката спря рязко на не повече от метър от смътната фигура. Фаровете очертаха блед кръг в дъжда и осветиха един от онези евтини найлонови дъждобрани, които можеш да си купиш за три долара от всяка дрогерия. Беше момиче. Тя бавно свали качулката от главата си и остави дъжда да се стича по лицето й. Зелени очи, черна коса.
Лена Дюшан.
Не можех да дишам. Знаех, че има зелени очи, бях ги виждал и преди. Но тази вечер те изглеждаха различно — различно от очите на всички хора, които познавах. Бяха огромни и неестествено зелени, електриковозелени, като на буреносните светкавици. Застанала в дъжда на пътя пред мен, тя почти не приличаше на човек.