Когато се опитах да върна абажура на мястото му, изгорих ръката си.
4.II
Сънчо, или Някой като него
Рожденият ден на Лена беше след седмица.
Седем дни. Сто шейсет и осем часа. Десет хиляди и осем секунди.
„Призови се сама.“
С Лена бяхме изтощени, но все пак избягахме от училище, за да имаме повече време за „Книгата на луните“. Бях станал експерт по почерка на Ама, а мис Хестър не се осмеляваше да пита Лена за бележка от Макон Рейвънуд. Беше студен, ясен ден и се бяхме скрили в ледената градина на „Грийнбриър“, сгушени под стария спален чувал от Бричката. Опитвахме се за хиляден път да открием нещо в книгата, което можеше да ни помогне.
Виждах, че Лена започваше да се предава. Таванът на стаята й беше напълно покрит с думи и изречения, който тя не можеше да си позволи да каже на глас и беше прекалено уплашена, за да изрази по друг начин.
„Мрачен огън, светъл мрак/тъмна материя, какво значение има, великият мрак ще погълне великата светлина, както погълнаха живота ми/чародеец/върховно момиче/преди самородната/първият знак седем дни седем дни седем дни 777777777777777.“
Не можех да я виня. И на мен ситуацията не ми изглеждаше особено обнадеждаваща, но не бях готов да се откажа. Никога нямаше да съм готов. Лена се облегна на каменната стена.
— Невъзможно е. Има прекалено много заклинания. Дори не знаем какво търсим.
В книгата имаше заклинания за всичко, за което можеше човек да се сети: „Разкриване на предателство, Призоваване на морската вода, Обвързване на руните“.
Но не и: „Заклинание за премахване на проклятието на черна магия“ или „Заклинание за това как да развалиш проклятието, паднало върху семейството ти, защото прапрапрапрапрабаба ти Женевиев се опитала да върне към живот любимия си“, нито „Заклинание за предотвратяване на преминаването към Мрака“. Аз специално се оглеждах за „Заклинание за спасяване на приятелката си (Когато най-накрая имаш такава), преди да е станало прекалено късно“.
Обърнах пак на съдържанието: OBSECRATIONES, INCATAMINA, NECTENTES, MALEDICENTES, MALEFICIA53.
— Не се притеснявай, Лена. Ще измислим нещо. — Но в мига, който го казах, знаех, че не мога да убедя нито нея, нито себе си.
Колкото повече книгата стоеше на най-горния рафт в гардероба ми, толкова повече ми се струваше, че стаята ми е обитавана от призраци. Случваше се и с двама ни, всяка нощ. Сънищата, който бяха по-скоро кошмари, ставаха все по-лоши. От дни не бях спал добре. Всеки път, когато затворех очи и се опитах да заспя, те бяха там. Чакаха. И още по-лошо — кошмарът винаги беше един и същ. Всяка нощ губех Лена отново и отново, и това ме убиваше.
Единствената ми стратегия беше да остана буден. Държах се на крака с много захар и кофеин, пиех кока-кола и „Ред Бул“ и играех видеоигри. Четях всичко, от „Сърцето на мрака“ на Конрад до любимия ми брой на „Сребърният сърфист“, онзи, в който Галактус поглъщаше вселената. Четях непрекъснато. Но всеки, който не е спал от дни, знае, че на третата или четвъртата нощ си толкова уморен, че просто заспиваш прав.
Дори Галактус нямаше шанс.
Изгаряне. Навсякъде имаше огън. И дим. Задавих се от пушека и пепелта. Беше пълен мрак, не виждах нищо. А жегата беше толкова силна, че жулеше кожата ми като шкурка. Не чувах нищо, освен бученето на огъня.
Не чувах дори писъците на Лена, освен в главата си.
Пусни ме! Трябва да ме пуснеш!
Чувствах как костите в китката ми пукат като тънките струни на китара, които се късат една след друга. Тя отпусна ръката си, сякаш беше готова за това от много отдавна.
Не го прави, Лена! Не си отивай!
Остави ме! Моля те… спаси се!
Никога нямаше да го направя.
Но чувствах, че ми се изплъзва. Опитах се да я задържа по-силно, но тя си отиваше…
Изправих се в леглото, кашляйки. Беше толкова истинско, че можех да помириша дима. В стаята ми обаче не беше горещо, а студено. Прозорецът ми отново беше отворен. Заради лунната светлина очите ми свикнаха по-бързо от обикновено с мрака.
Забелязах нещо с ъгълчето на окото си. Движеше се в сенките. В стаята ми имаше някой.
— По дяволите!
Опита се да излезе, преди да го видя, но не беше достатъчно бърз. Разбра, че съм го видял. Затова направи единственото възможно нещо. Обърна се към мен.