Просто така.
5.II
Битката при Хъни Хил
На следващата сутрин се събудих с ужасяващо главоболие. Не мислех, както често се казва в литературата, че събитията от предишната нощ не са се случвали. Не мислех, че появата на Макон Рейвънуд в спалнята ми е просто сън. Всяка сутрин от месеци насам отварях очи с мисълта, че това е поредният кошмар. Никога повече нямаше да правя тази грешка. Този път знаех — ако ми се струва, че всичко се е променило, то е така, защото наистина е станало. Щом изглеждаше, че нещата около мен стават все по-странни, значи те наистина бяха такива. Ако с Лена се притеснявахме, че не ни остава време, трябваше просто да приемем този факт.
Шест дни. Нещата не изглеждаха много добре. Само това можеше да се каже в момента. Затова, разбира се, не казвахме нищо. В училище се държахме както винаги. Ходехме хванати за ръце в коридора. Целувахме се зад шкафчетата, докато устните ни заболят и вече не можех да издържам изгарящия ме ток, който протичаше между нас. Седяхме в своя въображаем мехур, наслаждавайки се на това, което се преструвахме, че е нашият обичаен живот или поне малкото, което беше останало от него. И говорехме, говорехме по цял ден, всяка минута, всеки час, дори тогава, когато не бяхме заедно.
Лена ми разказа за Барбадос, където водата и небето се събират в една тънка синя линия и границата между тях се губи, докато аз се опитвах да направя глинена купа в часа по керамика.
Разказа ми за баба си, която я оставяла да пие силно газиран „Севън Ъп“ със сламка, докато пишехме есетата си за „Д-р Джекил и мистър Хайд“ в часа по английски език и Савана Сноу мляскаше шумно с дъвката си.
Сподели за Макон, който — откакто се помнела и въпреки проблемите и разстоянията — присъствал на всеки неин рожден ден, независимо къде се намирала.
Тази нощ, след като се бяхме ровили с часове в „Книгата на луните“, наблюдавахме как слънцето изгрява — макар че тя беше в „Рейвънуд“, а аз си бях у дома.
Итън?
Тук съм.
Страх ме е.
Знам. Трябва да опиташ да поспиш малко, Лена.
Не искам да губя време в сън.
Нито пък аз.
И двамата знаехме, че не ставаше дума за това. Никой от нас нямаше особено желание да сънува.
„НОЩТА НА ПРИЗОВАВАНЕТО ЩЕ БЪДЕ НОЩТА НА НАЙ-ГОЛЯМАТА СЛАБОСТ, КОГАТО МРАКЪТ ОТВЪТРЕ ЩЕ СПРЕ МРАКА ОТВЪН И ЧОВЕКЪТ С ДАРБАТА ЩЕ ДОПУСНЕ НАЙ-ГОЛЕМИЯ МРАК В СЕБЕ СИ. ТОЙ ЩЕ СВАЛИ ЗАЩИТИТЕ И ЗАКЛИНАНИЯТА ЗА ЗАКРИЛА И ИМУНИТЕТ. СМЪРТТА В ЧАСА НА ПРИЗОВАВАНЕТО Е НАЙ-ОКОНЧАТЕЛНА И ВЕЧНА…“
Лена затвори книгата.
— Не мога да чета повече.
— Без майтап. Нищо чудно, че чичо ти се тревожи през цялото време.
— Сякаш не е достатъчно, че ще се превърна в някакъв зъл демон, а ще ме сполети и „окончателната смърт“. Запиши я в списъка с предстоящите гибелни събития.
— Разбрах. Демон. Смърт. Гибел.
Бяхме в градината на „Грийнбриър“. Лена ми подаде книгата и се отпусна по гръб на земята, вперила поглед в небето. Надявах се, че ще си поиграе малко с облаците и няма да се тормози, че през тези наши следобеди не бяхме открили почти нищо в книгата. Не я помолих за помощ, докато продължих да разлиствам страниците. За да не изгори ръцете ми, носех старите градински ръкавици на Ама, които бяха прекалено малки и ми стискаха.
В „Книгата на луните“ имаше хиляди страници и някои съдържаха повече от едно заклинание. Нямаше схема, по която да се досетим какъв е принципът на съставянето на книгата. Поне аз не бях открил такава. Списъкът със съдържанието беше като някаква шега или номер и почти не отговаряше на нищо от информацията, която можеше да се намери вътре. Обръщах една след друга страниците, надявайки се да попадна случайно на нещо полезно. Повечето обаче изглеждаха пълни с безсмислици. Вгледах се в думите, които не можех да разбера.
Нещо ми се наби на очи, дума, която познавах от цитат, който висеше на стената в кабинета на родителите ми: „Pete et invenies“. „Търси и ще намериш“. INVENIES. Ще намериш.