Освен това е книгата, прокълнала цялото ми семейство.
Не се отказвай. Отговорът е някъде в нея.
Губех я, тя не искаше да ме чуе и бях на път да се проваля за трети път на важен изпит този срок. Страхотно.
Между другото, можеш ли да опростиш 7х — 2(4х — 6)?
Знаех, че може. Беше минала този материал и вече беше на тригонометрията.
Това какво общо има с книгата?
Нищо. Но ще ме скъсат на теста.
Лена въздъхна тежко.
Да имаш гадже-чародейка определено си има и предимства.
Три дни. Из града започнаха да се спускат кални наноси, а покривът на салона рухна на места от силните дъждове. Мажоретките нямаше да могат да репетират известно време, а Дисциплинарният комитет трябваше да си намери ново място за своите процеси срещу вещици. Лена не идваше на училище, но беше в главата ми постоянно. Говореше все по-тихо, докато накрая почти не я чувах сред хаоса на поредния ден в гимназия „Джаксън“.
Седях сам в училищния стол. Не можех да ям. За първи път откакто бях срещнал Лена, погледнах съучениците си и изпитах пристъп на нещо, което дори не знаех как да определя. Завист? Животът им беше толкова лесен, толкова прост. Проблемите им бяха обикновени, дребни — проблеми на смъртни. Каквито би трябвало да бъдат и моите. Улових погледа на Емили. Савана седна на шега в скута й и всички наоколо се засмяха по познатия ми престорен начин. Не, не беше завист. Не бих заменил Лена за това.
Не можех да си представя, че ще се върна към този обикновен, дребен живот.
Два дни. Лена дори не ми говореше. Половината покрив на щабквартирата на ДАР се събори от силните ветрове. Регистрите на членовете, които мисис Линкълн и мисис Ашър попълваха от години — фамилните дървета, започващи от пристигането на „Мейфлауър“54 и Революцията, бяха унищожени. На патриотите на окръг Гатлин щеше да им се наложи отново да събират доказателства, че кръвта им е по-добра от нашата.
На път за училище отидох с Бричката до „Рейвънуд“ и тропах по вратата с цялата си сила. Лена дълго време не излизаше. Когато най-накрая отвори вратата, видях защо. Къщата се беше променила за пореден път. Отвътре приличаше на строго охраняван затвор. Прозорците имаха решетки, стените бяха покрити с бетон освен тези в първата дневна, които бяха боядисани в оранжево и тапицирани с нещо меко. Лена носеше оранжев гащеризон с номер 1102 — нейния рожден ден, ръцете й бяха покрити с числа. Всъщност беше доста секси, косата й падаше свободно около лицето. Дори затворническият костюм й стоеше добре.
— Какво става, Лена?
Тя проследи погледа ми.
— О, това ли? Нищо, просто шега.
— Не знаех, че Макон може да се шегува.
— Не може. Шегата е моя.
— Откога можеш да контролираш къщата?
Лена сви рамене.
— Просто се събудих вчера и тя изглеждаше така. Явно е било в ума ми. Къщата е слушала мислите ми, предполагам.
— Да излезем малко, моля те. Затворът само ще те депресира повече.
— След два дни ще се превърна в Ридли. Това си е достатъчно депресиращо. — Поклати тъжно глава и седна на ръба на верандата. Настаних се до нея. Тя дори не ме погледна, само се взираше в белите си затворнически гуменки. Запитах се откъде знае как изглеждат затворническите гуменки.
— Връзките за обувки. Тук си сбъркала.
— Как така?
Посочих към стъпалата й.
— В затвора ти вземат връзките за обувки.
— Трябва да ме оставиш, Итън. Всичко свърши. Не мога да предотвратя рождения си ден, нито проклятието. Не мога повече да се преструвам, че съм обикновено момиче. Не съм като Савана Сноу или Емили Ашър. Аз съм от друг свят, аз съм чародейка.
Взех шепа камъчета от долното стъпало на верандата и метнах едно колкото можех по-далече.
Няма да ти кажа „сбогом“, Лена.
Тя взе камъче от ръката ми и също го запрати в далечината. Пръстите й докоснаха леко моите и усетих слабата топлина, която премина към мен. Опитах се да запомня усещането.
Може и да нямаш шанса да го направиш. Ще си отида и дори няма да си спомням какво съм изпитвала към теб.
Нямаше да се примиря. Не можех да я слушам, като говореше така. Този път камъчето удари едно дърво.
— Нищо не може да промени чувствата, които изпитваме един към друг. Сигурен съм в това.
54
„Мейфлауър“ — известният кораб, с който през 1620 г. пристигат едни от първите заселници във втората успешна английска колония в Северна Америка — Плимут, Масачузетс. Пътниците му изиграват огромна роля за колонизирането на Щатите, а корабът заема важно място в историята на страната. — Б.пр.