— Итън, сигурно няма да чувствам нищо.
— Не го вярвам. — Хвърлих останалите камъчета в избуялата трева в двора. Не знам къде паднаха, не се чу никакъв звук. Но продължавах да гледам напред, в мрака, преглъщайки сълзите, които се стичаха в гърлото ми.
Лена протегна ръка към мен, но после се поколеба. Свали я бавно.
— Не ми се сърди. Не съм искала да стане така.
Прекъснах я рязко.
— Може би не, но ако утре е последният ни ден заедно? И вместо да го прекараме един с друг, ти стоиш затворена тук и се жалваш, все едно вече си Призована.
Тя се изправи.
— Не разбираш. — Чух вратата да се затваря зад гърба ми, когато тя се прибра обратно в къщата, в килията си, или каквото беше в момента.
Не бях имал гадже дотогава, така че не бях готов да се справям с всичко това — дори не знаех как да го наричам. Да не говорим пък за гадже-чародейка. Тъй като нямах по-добра идея, станах, отказах се от борбата, качих се на колата и отидох на училище — със закъснение, както обикновено.
Двайсет и четири часа. Атмосферното налягане беше ниско, над Гатлин се задаваше буря. Не можеше да се каже дали ще вали сняг или градушка, но небето просто не изглеждаше добре. Днес можеше да се случи всичко. В часа по история погледнах през прозореца и видях нещо, което приличаше на погребално шествие — катафалката на Макон Рейвънуд, следвана от седем черни линкълна. Минаха през целия град и покрай гимназията на път за „Рейвънуд“. Никой не слушаше вече мистър Лий, който обясняваше за предстоящата възстановка на битката при Хъни Хил — може би не най-известното сражение от Гражданската война, но това, с което хората от Гатлин се гордееха най-много.
— През 1864 г. Шърман заповядва на генерал Джон Хач и на съюзническите войски под неговото командване да пресекат пътя към Чарлстън и Савана, за да попречат на силите на Конфедерацията да спрат техния „Марш към морето“. Но благодарение на няколко „погрешни навигационни разчети“, армията на Севера закъснява.
Той се усмихна гордо, докато пишеше „погрешни навигационни разчети“ на дъската. Добре, разбрахме, северняците са били тъпаци. Това е основната идея на битката при Хъни Хил, идеята на Войната между щатите, както ни я преподаваха на нас още от детската градина. Пренебрегвайки, разбира се, факта, че Северът всъщност печели войната. В Гатлин всички говорят за това като за някакво джентълменско отстъпление от страна на по-благородния и великодушен Юг.
Но днес никой не гледаше към черната дъска. Всички зяпаха през прозорците. Черните линкълни следваха катафалката в строен конвой по улицата зад стадиона. След като Макон се разкри „пред света“, така да се каже, вече се забавляваше с появите си из града. За човек, който излиза само нощем, успяваше да привлече доста внимание.
Някой ме ритна по глезена. Линк се наведе към мен, за да не може мистър Лий да види лицето му.
— Пич. Според теб кой е в тези коли?
— Мистър Линкълн, ще ни разкажете ли какво става след това? Особено след като вашият баща ще ръководи кавалерията утре? — Мистър Лий гледаше към нас с кръстосани на гърдите ръце.
Линк се закашля престорено. Баща му, доста страховит поне на външен вид мъж, имаше честта да ръководи кавалерията във възстановката на битката, откакто Ърл Ийтън старши почина миналата година. Това беше единственият начин участниците в южняшката войска на Гатлин да се издигнат в по-висш ранг. Някой трябваше да умре.
— Да, един момент, мистър Лий. Ей сега. Ъъъ, печелят битката и губят войната, или беше обратното? Не съм много сигурен как точно трябваше да го запомня.
Мистър Лий пропусна коментара му покрай ушите си.
— Мистър Линкълн, когато Хач и федералните войски достигат Хъни Хил, полковник Колкок и отрядът му от южняшки войници и доброволци формират непроходима преграда — седем реда мъже с пушки препречват пътя. — О, не, колко пъти още ще трябва да слушаме за прословутите „седем реда с пушки“? Човек би помислил, че става дума за чудото на Христос с рибата и хляба.
Линк погледна отново към мен, кимайки с глава в посока на прозорците.
— Е, кои са според теб?
— Семейството на Лена. Очакват ги да дойдат за рождения й ден.
— Да, вярно. Ридли спомена нещо такова.
— Все още ли се виждате? — Беше ме почти страх да попитам.
— О, да! Можеш ли да пазиш тайна?
— Трябва ли да те убеждавам?
Линк повдигна ръкава на тениската си на „Рамонес“ — на рамото му имаше татуировка на нещо като аниме версия на Ридли, облечена в къса пола на ученичка от католическо училище и чорапи до коленете. Надявах се увлечението на Линк да е отслабнало, но дълбоко в себе си знаех истината. Той щеше да преодолее Ридли едва когато тя преценеше, че е приключила с него, освен ако преди това не го накараше да скочи от някоя скала. А може би дори и тогава нямаше да спре да мисли за нея.