Излязох от колата, оставих двигателя включен и вратата отворена и се запрепъвах в дъжда към нея. И двамата не казахме нито дума. Просто стояхме по средата на път номер 9 сред такъв порой, какъвто можеше да има само по време на ураган. Сърцето ми щеше да се пръсне, адреналинът пулсираше във вените ми, а мускулите ми бяха напрегнати, сякаш тялото ми още очакваше сблъсъка.
Косата на Лена се вееше от вятъра и плющеше заедно с дъжда. Пристъпих към нея и уханието ме блъсна така силно, че почти ме зашемети. Лимони. Розмарин. Изведнъж сънят се завърна, заляха ме вълни от ярки спомени, които се разбиваха една след друга в главата ми. Само че този път, докато момичето от кошмара се изплъзваше между пръстите ми, успях да видя лицето му.
Зелени очи и черна коса. Спомних си. Беше тя. Това момиче, което стоеше пред мен на пътя.
Трябваше да съм сигурен. Сграбчих я за китката. Ето ги — бледите дъговидни белези точно там, където пръстите ми се забиваха в ръката й в съня ми. Щом я докоснах, по тялото ми премина ток. Мълния удари дърво на не повече от три метра от нас и го разцепи наполовина. То започна да дими.
— Да не си луд?! Или си просто ужасен шофьор? — Лена Дюшан се отскубна от мен, зелените й очи направо хвърляха светкавици. Май беше вбесена. Или уплашена.
— Това си ти.
— Какво се опитваш да направиш, да ме убиеш ли?
— Ти си истинска. — Думите прозвучаха странно от устата ми, не бях сигурен дали съм ги казал на глас.
— Почти истински труп, да. Благодарение на теб.
— Не съм луд. Мислех, че съм, но не. Ти си. Стоиш пред мен, наистина.
— Не за дълго. — Обърна се и тръгна нагоре по пътя. Нещата не се развиваха така, както си бях представял.
Изтичах след нея.
— Ти си тази, която се появява от нищото и върви по средата на пътя.
Тя махна с ръка драматично, като че ли искаше да ме отпъди завинаги. Едва сега забелязах в мрака зад нея очертанията на дългата черна кола. Катафалката й.
— Ей, гений, търсех някой да ми помогне. Колата на чичо ми се скапа. Можеше просто да си караш по пътя. Не се налагаше да връхлиташ върху мен.
— Ти си момичето от сънищата ми. И песента. Странната песен на айпода ми.
Тя се обърна.
— Какви сънища? Каква песен? Да не си пиян? Или това е тукашната ви представа за шега?
— Знам, че си ти. Имаш същите белези по китката си.
Лена скри ръката си под дъждобрана и сведе очи, очевидно смутена.
— Тези ли? Имам куче, разбра ли?
Но аз знаех, че не бъркам. Вече виждах съвсем ясно лицето от сънищата си. Как бе възможно тя да не знае?
Лена повдигна качулката си и закрачи по дългия път към имението „Рейвънуд“ в проливния дъжд. Аз тръгнах с нея.
— Ето ти един съвет. Следващия път, когато закъсаш с колата, не излизай на пътя по средата на буря. Обади се на 911.
Тя продължи да върви.
— Няма да се обаждам на полицията. Дори не ми е разрешено да карам още без придружител. Пък и батерията на телефона ми падна. — Наистина не беше оттук. Единствената причина местната полиция да ти забрани да се качиш на кола е, ако караш в погрешното платно на шосето.
Бурята продължаваше да се усилва. Наложи се да крещя, за да надвикам воя й.
— Нека те закарам до вас. Не можеш да продължиш сама по пътя.
— Не, благодаря. Ще изчакам следващото момче, което да ме блъсне с колата си.
— Няма да има друго момче. Ще минат часове, преди някой да мине оттук в това време.
Лена тръгна отново.
— Няма проблем. Мога да се прибера, не се безпокой.
Не можех да я оставя в тази вилнееща буря. Майка ми не ме беше възпитала така.
— Не мога да ти позволя да вървиш пеша в този дъжд. — Като по поръчка над главата ни се чу силен гръм. Вятърът отвя назад качулката й. — Ще карам внимателно, както би карала баба ми. Ще карам както би карала твоята баба.
— Нямаше да кажеш това, ако познаваше баба ми. — Вятърът като че ли се ядоса и се разфуча още по-силно. Вече и тя крещеше.
— Хайде!
— Какво?
— Колата! Влизай вътре. С мен.
Тя ме погледна и за секунда не бях сигурен дали ще ме последва.