Възстановките на събитията от Гражданската война са по принцип доста странен феномен и битката при Хъни Хил не прави изключение. Кой се вълнува искрено от това да се облече в запарващи вълнени дрехи, които приличат на костюми за Хелоуин? Кой би искал да търчи насам-натам, стреляйки с направо древни пушки, и то толкова нестабилни, че се знаеше за няколко случая, при които оръжията са гръмнали в ръцете на стрелците и са причинили сериозни наранявания? Всъщност точно така умря Ърл Ийтън старши. Кой се интересува от възстановяване на битки от война отпреди почти 150 години, която дори не е спечелена от южняците? Кой би се занимавал с такива неща?
В Гатлин и в почти целия Юг отговорът на всички тези въпроси бе следният: твоят лекар, твоят адвокат, твоят свещеник, момчето, което ти оправя колата, пощальонът, най-вероятно баща ти, всичките ти чичовци и братовчеди, учителят ти по история (особено ако фамилията му е Лий) и най-вече, разбира се, собственикът на магазина за оръжия в града. След втората седмица на февруари, независимо дали вали или грее слънце, Гатлин мислеше, говореше и се занимаваше само с едно — възстановката на битката при Хъни Хил.
Хъни Хил е Нашата битка. Не съм много сигурен как е било решено това, но мисля, че има нещо общо със седемте пушки. Хората в града се готвят седмици наред за възстановката. Оставаха броени часове, униформите на войниците от Конфедерацията бяха изпрани и изгладени и из въздуха се носеше миризмата на затоплена от парата вълна. „Райфъл“-ите бяха почистени, сабите излъскани и половината мъже от града бяха прекарали последните почивни дни при Бъфорд Радфорд в правене на амуниции, защото жените им не искаха да умирисват къщите си. Вдовиците — основно те дават стаи под наем — перяха чаршафите и печаха пайове за стотиците туристи, които се изсипват в Гатлин, за да станат свидетели на „Живата история“. Дамите от ДАР също в продължение на седмици подготвяха своята версия на възстановката, южняшките туристически обиколки, а дъщерите им печаха кейкове и бисквити с тонове, за да ги сервират след това на туристите.
Това е особено забавно, защото дамите от ДАР, включително мисис Линкълн, водят тези обиколки, облечени в дрехи от периода на войната; пристягат се в колани и жартиери и се навличат в слоеве фусти — така приличат на наденички, готови да се спукат по шевовете си. И не са единствени; дъщерите им — например Савана и Емили, бъдещото поколение на ДАР, трябва да се разхождат небрежно около историческите плантации, облечени като героини от „Малка къща в прерията“. Обиколката винаги започва от щабквартирата на ДАР, тъй като това е втората най-стара къща в Гатлин. Чудех се дали покривът й щеше да бъде оправен навреме.
Но не само ДАР-ките участват в представлението. Войната между щатите често е наричана „първата съвременна война“, но ако човек се разходи из Гатлин седмица преди възстановката, едва ли ще открие нещо съвременно. Всяка реликва от Гражданската война се вади на показ, от пощенските файтони до „Ховицер“-ите, за които дори малките деца в града ще ви обяснят, че са вид оръдия, с които се стреля отвисоко. Сестрите изкарват автентичното си знаме на Конфедерацията и го провесват на входната си врата, защото аз отказвам да се катеря и да го закача на верандата им. Макар да е само за шоуто, за мен това е границата, която не мога да пресека.
В деня преди възстановката се организира голям парад, за да могат всички участници да минат по улиците на града пред туристите в пълното си бойно снаряжение, защото на следващия ден ще бъдат покрити с толкова мръсотия и дим, че никой няма да забележи лъснатите месингови копчета на автентичните им военни униформи. След парада се прави голям фестивал, както си му е обичаят — с търг на прасета, сергия, на която можеш да целунеш хубаво момиче срещу пари за благотворителност, и класическа старомодна разпродажба на домашно приготвени пайове. Ама готви дни наред. Като изключим Окръжния панаир, това е най-голямото кулинарно шоу, на което може да се изяви, и най-добрата й възможност да спечели победа над враговете си. Нейните пайове винаги обират овациите, което докарва мисис Линкълн и мисис Сноу до лудост. Всъщност Ама се занимава с цялото това печене най-вече по тази причина. За нея няма по-голямо удоволствие от това да натрие носовете на дамите от ДАР с техните второразредни пайове.
Така че всяка година, когато наближеше втората седмица на февруари, животът, който познавахме, спираше и всички се озовавахме в 1864 г., посветени на битката при Хъни Хил. Тази година не беше изключение, с една особена добавка. Задаваше се още една битка, доста по-различна от тази, с която бяхме свикнали.