Само че тя нямаше да започне от втората най-стара къща в Гатлин, а от най-старата. В нея нямаше да участват пушки и коне, но това не я правеше по-безопасна. Всъщност това може би щеше да бъде единствената истинска битка, ставала някога в този град.
А що се отнасяше до осемте души, загинали при Хъни Хил, те не значеха нищо за мен. Съжалявам, ако звуча непочтително, но се тревожех за единствената жертва, която щеше да бъде дадена в другата битка. Защото ако загубех нея, щях да загубя и себе си.
11.II
Сладките шестнайсет
Остави ме! Казах ти вече! Нищо не можеш да направиш!
Гласът на Лена ме събуди от неспокойния ми сън. Нахлузих дънките си и някаква сива тениска. В главата ми имаше само една мисъл. Днес е Денят. Вече можехме да спрем да чакаме края.
Краят беше тук.
Не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене, не с трясък, а със скимтене.
Лена вече се беше предала, а денят едва започваше.
Книгата. По дяволите, бях я забравил. Затичах се обратно към стаята си, вземайки по две стъпала наведнъж. Протегнах се към горния рафт в гардероба, където я криех, като се подготвих психически за силния изгарящ удар, който изпитвах всеки път, когато докоснех чародейската книга.
Само че не усетих нищо. Защото тя не беше там.
„Книгата на луните“, нашата книга, беше изчезнала. Днес се нуждаехме от нея повече от всякога. А гласът на Лена продължаваше да ехти в главата ми.
Така свършва светът, не с трясък, а със скимтене.
Рецитираше Т. С. Елиът. Лош знак. Грабнах ключовете за волвото и изхвърчах от вкъщи.
Слънцето изгря, докато карах по Дав стрийт. „Грийнбриър“ започваше да се оживява. Територията на някогашното имение бе единственото празно поле, достатъчно голямо, за да побере целия град, което го правеше идеалното местоположение за разиграване на битката при Хъни Хил. Странното беше, че дори не можех да чуя гърмежите на оръдията отвън заради гърмежите, който звучаха в главата ми.
Когато се изкачих, тичайки, по стълбите на „Рейвънуд“, Бу вече ме чакаше отпред и лаеше. Ларкин също стоеше на верандата, облегнат на една от колоните. Беше облечен с кожено сако и си играеше с увитата около ръката му змия. Всъщност змията беше ръката му и обратното. Той преливаше от едната форма в другата съвсем небрежно, някак лениво, като опитен картоиграч, разбъркващ тестето си с карти. Видът му беше доста притеснителен. Както и начинът, по който караше Бу да лае. Като се замислих обаче, вече не бях сигурен дали Бу лаеше по Ларкин или по мен. Все пак беше кучето на Макон, а с него не изяснихме напълно отношенията си последния път.
— Здрасти, Ларкин. — Той кимна незаинтересовано. Беше студено и от устата му излезе облаче вледенен дъх, сякаш издишаше дим от въображаема цигара. Облачето се превърна в кръг, а после и в малка змия, която захапа опашката си, погълна се сама и изчезна.
— Не бих влязъл вътре, ако бях на твое място. Гаджето ти е, как да се изразя?… В малко съскащо настроение. — Змията се уви около врата му, а после се превърна в яка на сакото му.
Леля Дел отвори вратата.
— Най-накрая! Чакахме те, Итън. Лена е в стаята си и не пуска никого от нас вътре.
Погледнах я. Леля Дел изглеждаше повече от обикновено объркана, шалът висеше неравномерно на едното й рамо, очилата й бяха изкривени, дори безупречният й сив кок сега беше отпуснат и отделни кичури стърчаха в различни посоки. Прегърнах я. Ухаеше като някое от старите чекмеджета на Сестрите, пълно с торбички с лавандула и стари ленени чаршафи, предаващи се от поколение на поколение. Рийс и Риан стояха зад нея; приличаха на жално семейство, чакащо лоши вести в болничен коридор.
„Рейвънуд“ изглежда отново реагираше по-скоро на настроението на Лена, отколкото на това на Макон, а може би днес това беше общата нагласа. Самият Макон не се виждаше никъде, така че нямаше как да съм сигурен. Ако можете да си представите какъв е цветът на гнева, ще разберете как изглеждаха стените на къщата. Всеки свещник излъчваше бяс, ярост или нещо също толкова наситено и кипящо от емоции, плътните килими на пода бяха сякаш изтъкани от огорчение, омразата се подаваше изпод всяка лампа. Таванът беше обвит в зловещи сенки, един особен мрак, който обхващаше стените и точно сега се плъзгаше към кецовете ми така, че вече почти не ги виждах. Пълен мрак.