В кутийката имаше колие, нежно и блестящо — верижка, на която беше закачена халка. Халката всъщност представляваше три преплетени като венец златни кръга, всеки с различен оттенък — единият беше леко розов, другият — жълт, а третият — бял.
Итън! Харесва ми!
Целуна ме сигурно сто пъти, но аз не спирах да говоря въпреки продължаващите целувки. Защото чувствах, че трябва да й го кажа, преди да си го сложи, преди да се случи нещо.
— Беше на майка ми. Взех го от старата й кутия за бижута.
— Сигурен ли си, че искаш да ми го дадеш?
Кимнах. Не можех да се преструвам, че не е нищо особено. Лена знаеше какво изпитвах към майка си. Чувствах се облекчен, че и двамата можем да го признаем.
— Не е рядко или много скъпо като диамант или нещо такова, но за мен е особено ценно. Мисля, че тя би се радвала да ти го дам, защото… нали знаеш…
Какво?
Ами…
— Искаш да го кажа на глас ли? — Гласът ми звучеше странно, леко потреперваше.
— Не ми се ще да накърнявам достойнството ти, но не си много добър в приказките. — Знаеше, че това е мъчение за мен, но щеше да ме накара да го кажа. Предпочитах нашия безмълвен начин на общуване. Той правеше говоренето ни, истинското ни говорене много по-лесно за момче като мен. Отметнах косата от врата й и внимателно й сложих колието. То засия на светлината, точно над гердана, който никога не сваляше.
— Защото си много специална за мен.
Колко специална?
Мисля, че носиш отговора на врата си.
Нося много неща на врата си.
Докоснах нейния гердан талисман. Приличаше на обикновена верижка с купчина безполезни дрънкулки и боклуци. И повечето наистина бяха такива — най-ценните боклуци в целия свят. Вече бяха свързани и с мен. Жетон с дупка от онези за машините със закуски пред киното, където беше първата ни среща. Навит конец прежда от червения пуловер, който носеше, когато отидохме да се натискаме зад водната кула. Сребристото копче, което й дадох за късмет на срещата на Дисциплинарния комитет. Малката звезда на мама, направена от кламер.
Значи вече би трябвало да знаеш отговора.
Лена се наведе към мен, за да ме целуне, истинска целувка. Не можеше да бъде наречена точно „целувка“, защото в нея участваха и ръце, и крака, и шии, и коса… Целувка, при която завивката най-накрая падна на пода, вратичките на бюрото се затвориха сами, дрехите се върнаха на закачалките от само себе си и студената стая най-накрая се затопли. В малката камина пламна огън, който обаче не можеше да се сравни с жегата, изгаряща тялото ми. Усещах електрическия ток по-силен от всякога и сърцето ми биеше така силно, че се страхувах да не изскочи от гърдите ми.
Откъснах се от Лена, останал без дъх.
— Къде е Риан, когато имаш нужда от нея? Трябва да измислим какво да направим по въпроса.
— Не се притеснявай, долу е. — Лена ме притегли обратно към себе си. Огънят в камината се разгоря още по-силно, струваше ми се, че коминът ще се препълни от дима и пламъците.
Бижута, казвам ви. В това е номерът. И в любовта.
И може би известна доза опасност.
— Идваме, чичо Макон. — Лена се обърна към мен и въздъхна. — Май не можем да го отлагаме повече. Трябва да слезем долу и да се видим с другите. — Погледна към вратата. Ключалката се превъртя сама. Погалих я по гърба, правейки гримаса. Това беше.
Беше започнало да се смрачава, когато излязохме от стаята на Лена. По обед бях решил, че няма да е зле да се измъкнем до Кухнята, за да хапнем нещо, но Лена просто затвори очи и количката с храна се появи на вратата и сама влезе в стаята. Сигурно днес и самата Кухня я съжаляваше. Или пък и тя не можеше да се противопостави на новопоявилите се сили на Лена, както и аз. Изядох огромно количество палачинки с парчета шоколад, полети обилно с шоколадов сироп, и изпих няколко литра шоколадово мляко. Лена изяде само един сандвич и една ябълка. После се върнахме към целуването…
Мисля, че и двамата знаехме, че това е последният път, когато лежим така в стаята й. Изглеждаше, че нищо друго не можем да направим. Положението беше такова, каквото беше, и ако само с това разполагахме, решихме поне да се възползваме максимално.
Бях едновременно уплашен и на седмото небе от радост от случващото се. И все пак още не беше станало време за вечеря, а този ден беше и най-прекрасният и най-ужасният ден от живота ми.