Лена отговори на английски. Свещта й се разгоря толкова силно, че пламъците за малко да изгорят лицето й.
— На шестнайсетата луна, на шестнайсетата година тя ще бъде Призована. — Застана в центъра на кръга с високо вдигната глава. Свещите осветяваха лицето й от всички посоки. Нейната започна да гори със странен зелен пламък.
Какво става, Лена?
Не се притеснявай. Просто част от Обвързването.
Ако това беше просто Обвързването, със сигурност не бях готов за Призоваването.
Макон започна да напява песента, която си спомнях от Хелоуин. Как я наричаха?
Кръв от кръвта ми, за теб е тази защита!
Лена побледня. Кръгът на кръвта. Това беше. Тя вдигна свещта високо над главата си със затворени очи. Зеленият пламък изригна в гигантски оранжево-червен огън, който с ярка експлозия се пренесе към всички останали свещи в кръга.
— Лена! — изкрещях аз, но тя не ме чу от силния шум. Огънят се разпространи из мрака толкова високо, че чак сега осъзнах, че тази нощ „Рейвънуд“ няма покрив. Закрих очите си с ръце, защото пламъците ме изгаряха и ослепяваха. Мислех само за Хелоуин. Ами ако онова се случеше отново? Опитах се да си спомня какво правеха тогава, за да се преборят срещу Сарафина. Какво пееха? Как го нарече майката на Макон?
Sanguinis. Но не знам латински и не можех да се сетя за думите. За първи път ми се прииска да се бях записал в Клуба на класика.
Чух тропане по входната врата и пламъците мигновено угаснаха. Робите, огънят, свещите, мракът и светлината — всичко изчезна просто ей така. Само за секунда се превърнаха в обикновено семейство, стоящо край обикновена торта за рожден ден. Пеещо…
Какво, по…?
— Честит рожден ден! — Последните ноти от песента заглъхнаха, а ударите по вратата продължаваха. Огромна торта от три пласта розово, бяло и сребърно беше поставена на масичката за кафе в центъра на дневната заедно с официален сервиз за чай и бели кърпи. Лена духна свещичките, прогони леко с ръка дима от лицето си — там, където преди секунди се издигаха пламъци. Семейството изръкопляска. Облечена отново в дънките си и моя суичър, Лена приличаше на нормална шестнайсетгодишна девойка.
— Това е нашето момиче! — Баба й остави плетката, с която се занимаваше досега, и започна да реже тортата, леля Дел се зае да разлива чая. Рийс и Риан донесоха огромна купчина подаръци, а Макон се отпусна в старото си кресло, украсено с крила на гърба, и сипа скоч за себе си и за Баркли.
Какво става, Лена? Какво се случи?
На вратата има някой. Просто са предпазливи.
Трудно ми е да разбера семейството ти.
Вземи си торта. Рожден ден е все пак, нали?
Тропането по вратата продължаваше. Ларкин вдигна поглед от парчето торта, което похапваше. Макон почисти троха от кашмиреното си сако и погледна спокойно към него.
— Би ли видял кой е, Ларкин? — Гледаше към Лена и поклати глава. Днес тя нямаше да отваря вратата. Лена кимна и се сгуши в баба си. Като силно привързана внучка, каквато наистина беше. Потупа с ръка възглавничката на дивана до себе си. Супер. Беше мой ред да се запозная с баба.
После чух познат глас откъм вратата и разбрах, че предпочитах да се запозная с бабата на абсолютно всеки, но не и да се срещна отново с това, което чакаше в този момент отвън. Защото там бяха Ридли и Линк, Савана и Емили, Еден и Шарлот, както и останалата част от техния фен клуб и баскетболния отбор на „Джаксън“. Не носеха обичайната си униформа, тениските на „Ангелите“. После си спомних защо. Бузата на Емили беше изцапана с нещо като барут. Възстановката. Осъзнах, че с Лена сме пропуснали по-голямата част от събитието и ще ни скъсат на изпита по история. Вече почти всичко беше свършило, оставаха само вечерната военна акция и фойерверките.
— ИЗНЕНАДА!
Както вече споменах, „изненада“ не беше най-точната дума. За пореден път бях позволил хаосът и опасността да стигнат до „Рейвънуд“. Всички започнаха да се тълпят в дневната. Бабата на Лена им помаха от дивана. Макон, спокоен както винаги, отпи от чашата си. Само ако го познаваше, човек би успял да види, че беше на път да изгуби търпение.
Защо ги беше пуснал вътре Ларкин?
Това не може да е истина!